Травис бавно плъзна поглед отляво надясно, опитваше се да не се съсредоточава върху нищо конкретно. При липсата на друго движение или звуци между дърветата може би щеше да забележи нещо.
И наистина видя нещо — но не пред себе си.
В долния край на полезрението — синкава светлина. Противно на всичките си инстинкти да се оглежда около себе си, Травис погледна надолу. Последните му опити да копае бяха оголили част от Шепот, колкото петаче. Цветът по повърхността на сферата сякаш се вълнуваше. Приличаше на малка планета, покрита напълно с океан и цялата потънала в здрач.
Нещо между дърветата се размърда.
Рязко вдигна очи, но не видя нищо. Дори не беше сигурен дали е чул звук. Завъртя се, все още на колене, но не забеляза нищо.
Убиецът беше внимателен. Бяха останали само двамата, но нямаше съмнение как ще приключи това. Въпросът бе колко секунди живот му остават.
Ако се наложи да го събудиш…
Тази мисъл не му вдъхна надежда. Каквото и да правеше Шепот, как би могъл да му помогне в тази ситуация? Опасността бе много по-голяма от онази, която би могла да предвиди Пейдж.
Десет секунди? Дали му оставаха толкова? Десет секунди на колене в пръстта, десет секунди да се чуди дали ще усети как куршумът прави главата му на парчета?
Нямаше много за губене.
Пусна карабината, извади целофанения ключ от джоба си, бръкна в дупката и го долепи до сферата, като в същото време я измъкна.
От Шепот блесна изгаряща синя светлина, толкова ярка, че дори през пулса на собствения му страх в ума му се наложи нова мисъл: „Това е било звезда, по някакъв начин държа сърцето на звезда…“
После тази мисъл също изчезна като парче хартия в дюзата на реактивен самолет и умът му се изпълни с глас, по-великолепен от синята светлина. Осъзна, че го познава, макар че не го бе чувал от години — Емили Прайс, когато бе на седемнайсет и той също бе на седемнайсет; гласът й във влажната тъмнина в къщата на дървото в двора на родителите й, през онази нощ, когато му каза, че всичко е наред, че моментът е подходящ…
Но сега не казваше нищо подобно.
— Зад теб, на две крачки вляво от двойния бор. Промъква се. Давай. ДАВАЙ!
Травис се завъртя и карабината спря малко преди двойния бор, който излизаше във формата на V от корените на пет метра от него.
Чу как някой ахва — изненада, примесена с гняв — и в същия момент видя невъзможното — пистолет със заглушител, появил се от гънките на нищото.
Стреля.
Тежката карабина изкорми въздуха, откатът й бе може би три пъти по-силен от този на обикновена M16 и дулото почти моментално се отклони от целта — но това нямаше значение. Дори през трясъка на стрелбата чу как убиецът изпищя и пистолетът отлетя настрани, премяташе се в дъга. Секунда по-късно най-долният клон на двойния бор се огъна, сякаш някой го беше притиснал към земята.
Травис отпусна спусъка. Тишина. После чу как човекът извика, как се мъчи да си поеме дъх.
Погледна сферата в ръката си. Сега синята светлина пулсираше в ритъм със собствения му учестен пулс.
Гласът на Емили изгука в главата му. Изкиска се.
— Даде му поничка болка, а? Цяла кутия понички, с пудра захар и вишнев пълнеж.
Усети как логиката му се подхлъзва. Разбираше, че гласът изобщо не е на Емили, че това няма нищо общо с нея, но дори това разбиране започваше да избледнява с всяка секунда, докато държеше предмета. Чувстваше как мислите му се размиват подобно на визуалните детайли, губещи се при силна светлина.
Време беше да се махне от него. При това бързо, както бе казала Пейдж.
Разтвори пръсти…
Карабината падна и изтрака в корените пред краката му. Трябваше му цяла секунда, за да осъзнае грешката си.
— Миличък, не искаш да ме пуснеш, нали?
Всъщност като се замислеше — не, наистина не искаше да я пуска.
Нея ли? Нещото.
— Можеш да мислиш за мен като за момиче, ако това ти харесва. Все ми е тая. През цялото време не съм имал нищо против да ме наричат неправилно. Обещавам ти, че някой ден ще ти кажа истинското си име. Доста по-страхотно е от „Шепот“.
С всеки момент, с всеки пулс на сферата гласът го унасяше все повече. Успокояваше го и го връщаше назад, към онази нощ, към онези няколко часа, които помнеше като най-хубавите в живота си.