— Шест, едно, девет, три, три, три, две, осем.
— А сега на началник-щаба на Военноморските сили.
— Четири, девет, шест, осем, пет…
Внезапно вертолетът се озова много близко; сигурно бе минал над последния хребет и се спускаше в долината.
— Сър? — попита мъжът с мекия глас.
— Извинете — каза Травис. — Започвам отново: четири, девет, шест, осем, пет, седем, седем, едно.
— Благодаря, сър. Съобщението е оторизирано и ще бъде изпратено след трийсет секунди от…
Последните му думи се изгубиха в писъка на метал, когато автоматичният откос мина през вертолета. Инстинктът преодоля еуфорията и Травис се метна по-надалеч от вратата, към дъното на салона. Китката му се удари в задната пейка и Шепот отлетя от ръката му, падна на пода и се изтъркаля в ъгъла.
Травис извика — не от болка, а от внезапната вълна мъка, която го заля. Да го изпусне — не, да изпусне нея — бе като да изгуби любима. Като да изгуби единствената си любима.
Вертолетът мина отгоре с рев на турбини и вятърът от перките разтърси кацналия „Блек Хок“. Стрелбата спря и Травис видя как машината прелита над долината и прави широк завой, за да се върне.
Надигна се на колене и посегна към Шепот…
На десетина сантиметра от него спря.
Яснотата отново се бе върнала, подобно на кръвта в изтръпнал крайник. Отдръпна ръката си, сякаш се канеше да пипне змия. Какво беше направил? Какво беше направил, мамка му?!
Тънкият, едва различим глас се чуваше от телефона зад него.
— Сър? Още ли сте на линия?
Изминалите минути отново се върнаха оголени за разсъдъка му. Отвън хеликоптерът бе завършил своя полукръг и след десет секунди отново щеше да е тук.
— Сър?
Травис се извъртя, метна се към слушалката и изкрещя в нея:
— Отменете! Това са глупости! Отменете!
— Моля?
— Обадете се на някой да провери, това са глупости!
— Кой се обажда, по дяволите?
През прозореца видя как дулото на картечницата избълва огън. Претърколи се заднешком през вратата и падна на земята. Скочи, зърна за последен път синята светлина под пейката и хукна към дърветата.
Беше се отдалечил на около четиридесет метра, когато осъзна, че хеликоптерът не го преследва. Грохотът на роторите си оставаше същият; машината бе зависнала и сега ревът на турбината се промени. Травис стигна до една горичка, която бе достатъчно гъста, за да му осигури прикритие, и спря. Погледна назад и видя как хеликоптерът се спуска и каца до съсипания „Блек Хоук“.
Хората вътре приличаха на неприятелите, които бяха измъчвали Пейдж. Един от тях, надянал дебели ръкавици, стигащи до лактите, скочи и изтича до надупчената от куршуми машина. Лицето му за миг се окъпа в сиянието на Шепот. Пресегна се, взе сферата и въпреки защитните мерки се олюля, лицето му се отпусна и устата му се разтегли в детинска усмивка. Зад него други двама измъкнаха тежка стоманена кутия. Стигнаха до мъжа с Шепот и трябваше да му крещят и да го блъскат, за да привлекат вниманието му. Накрая той като че ли ги забеляза, кимна, отвори контейнера и постави сферата вътре.
Товарът бе на сигурно място и двадесет секунди по-късно ревът на турбините отново премина в писък и хеликоптерът се издигна над долината.
Втора част
Театерщрасе номер седем
17.
Хората на Тангента, които пристигнаха със следващия „Блек Хоук“, имаха по-стриктни заповеди от първата група. Вързаха Травис, сложиха му качулка и го качиха на борда и през следващите два часа той не чу нищо освен воя на двигателите.
Помисли си за Шепот. Еуфоричното, почти еротично усещане от допира му все още му се струваше като лична загуба.
Но колкото и странно и силно да бе изживяването, той го забравяше. При това бързо. Дори сега, толкова малко време след случката, спомените му за цялото събитие бяха избледнели до нещо като смътно запомнен сън. Можеше да си спомни как започна — как взе предмета, как гласът на Емили Прайс го насочваше да стреля по невидимия убиец. Спомняше си и как приключи — как го изпусна в хеликоптера, когато си удари китката в пейката, и изведнъж осъзна, че е бил контролиран. Какво беше направил по сателитния телефон и какъв бе резултатът от това на хиляди километри оттук?
Но сега всичко между тези два момента беше в мъгла. Сякаш се беше надрусал и не можеше да си спомни друго освен избледняващи картини. Ужасяващата способност на нещото. Невъзможната му осведоменост за всичко — буквално за всичко. И му беше казало някакъв адрес поради причини, които сега му убягваха. Нещо, което звучеше на немски; не можеше да се сети за повече от това. Времето в хеликоптера се точеше и Травис откри, че дори тези откъслечни спомени се отдалечават все повече и повече.