Машината кацна. Нямаше представа къде. Екипът го изведе навън и той чу как се съживяват тежките турбини на голям самолет. Някой го поведе по метални стълби, след което се озова вътре в самолета, с все още покрита глава.
В салона имаше доста хора — доколкото можеше да прецени по гласовете, между десет и петнайсет. Някой го отведе до седалка в задната част. Отвън ревът на двигателите премина във вой и самолетът започна да рулира.
Долови напрежение в гласовете около себе си. А също и страх. Непрекъснато имаше обаждания, разговорите се водеха на различни езици. Успя да схване, че хората от другата страна на линията са правителствени лица в страни по целия свят. За момент се запита дали планът на Шепот е бил изпълнен и ракетите срещу Китай са били изстреляни. Човекът до него го увери, че това не е станало — Травис беше изкрещял предупреждението си в края на обаждането и това се бе оказало повече от достатъчно.
Но въпреки това ставаше нещо. Нещо, засягащо целия свят. Нещо, което изкарваше акъла на тези хора.
Момент по-късно самолетът излезе на пистата и спря за няколко секунди, та двигателите му да достигнат пълна мощност.
Разпитването на Травис започна веднага след като се озоваха във въздуха.
Пет пъти, пред петима различни хора, той разказа за случилото се, като започваше от откриването на разбития „Боинг 747“, Хвърчилото. Целта на повторенията бе очевидна — да проверят дали разказът му няма да се оплете около някоя лъжа. Не се оплете. Единственото, което им спести, бе онова, което бе изгубил — вече почти непробиваемата амнезия, витаеща около минутите, които бе прекарал с Шепот.
Разказа им за невидимия нападател, който сега бе мъртъв върху огънатия клон в долината. Реакцията на разпитващите бе повече от радостна. Обадиха се на наземни екипи да претърсят долината и ги насочиха към трупа. Травис си помисли за страха на първия екип през последните минути от живота им и се запита откога ли Тангента има вземане-даване точно с тази заплаха.
После им разказа за адреса. Онзи, дето не си спомняше много добре. Който звучеше на немски.
— Театерщрасе номер седем — каза първият разпитващ. Без дори да го попита.
Травис кимна. Точно това беше.
Чу как фразата се предава от уста на уста из самолета и забеляза как след нея следва мълчание.
След петия разпит го оставиха да спи. Събуди се от свистенето на докосналите пистата гуми. Последва возене с джип по неравен терен в продължение на няколкостотин метра, на ярка слънчева светлина, която топлеше черната тъкан на вдигнатото платнище. Сухият въздух можеше да е само на някоя пустиня. Някъде отзад се чуваше как самолетът вече се кани отново да излети. Джипът стигна равна повърхност и в следващия миг се озова от слънце на сянка. След това дойде ред на спускане с асансьор, което продължи десетина секунди. Десет секунди движение надолу.
— Можете да свалите това от него. Тези също.
Женски глас. Тих и прегракнал, сякаш предишната нощ жената е крещяла на някой рок концерт.
Белезниците изщракаха и качулката изчезна. Травис видя офис без прозорци — и застаналата пред него Пейдж Камбъл. Лицето й беше изпито и бледо, с тъмни петна под очите. Но беше на крака и се държеше напълно стабилно. Дишането й бе безшумно и нормално. Беше изкарана от „Брукс Лодж“ на носилка, на крачка от смъртта, преди около десет часа — в зависимост от това колко време бе спал в самолета.
Останалите излязоха. Той остана сам с нея.
Тя проследи погледа му до ръката си. Шевът през трицепса й едва надничаше изпод ръкава. Раната бе наложена с нещо с цвета и гъстотата на катран, веществото сигурно проникваше и вътре. Подуването около раната бе почти изчезнало.
— Ще видиш много странни неща тук — каза тя. И добави по-тихо: — Видях по картата на какво разстояние си ме носил. Благодаря.
Не знаеше какво да й отговори. Кимна и си помисли какво ли друго вече е видяла. Криминалното му досие. Всяка подробност за направеното от него. Повече от достатъчно, за да сведе до нула всичките му заслуги пред нея.