Без застъпничеството на Емили щеше да прекара остатъка от живота си като плъх. Без нейната светлина, която да го изведе от лабиринта.
Тя наистина го беше извела.
И те я бяха убили заради това.
Отново завива и вижда къщата в края на улицата, окъпана в светлина, струяща от прозорците на всичките двайсет и шест пищно обзаведени стаи. Парите от наркотици се харчат като всички други.
Минава направо през оградата с осемдесет. Натиска спирачките в средата на двора и когато стрелката пада до четиридесет, отваря вратата и се мята настрани. Претъркулва се по тревата, но се изправя навреме, за да види как автомобилът пръсва панорамния прозорец и изчезва в къщата. След пет секунди влиза и той, с пистолет в ръка и търсещи мишени очи.
M$
18.
Офисът на Пейдж оживя. Започнаха да влизат и излизат хора. Напрежението и страхът се смениха с напрежение, страх и малка надежда, която никой не искаше да сподели. Пейдж изпрати някой да уреди друг транспорт, този път до Цюрих. От контекста на станалото по-нататък Травис разбра, че на Театерщрасе 7 има някаква сграда и че металната гравюра от снимката с размерите на печат е в нея, наред с други надписи от същия вид. Пейдж и останалите като че ли смятаха, че Шепот го е надарил със способността да прочете този текст, макар самият той да не можеше да си представи нито как го е направил, нито пък защо.
Някой се наведе към Пейдж и й каза, че транспортът ще е готов след половин час. Тя като че ли се откъсна от всички разговори и се замисли сериозно за нещо.
— Времето няма да е достатъчно да му покажем — каза и погледна Травис.
— Какво да му показваме? — попита жената до нея.
Пейдж се замисли за още няколко секунди, след което окончателно взе решение.
— Всичко.
Миг по-късно двамата бяха в коридора и се отдалечаваха от офиса. Другите останаха там да се обаждат, да доуточняват въпроси около екипировката и транспорта в самия Цюрих.
Тихият коридор бе благословена промяна. Смътно осветен, почти празен. Сякаш беше попаднал в училище след часовете.
Червенокоса жена около петдесетте бързаше към офиса. Докато се разминаваха, погледна Пейдж, спря и попита:
— Вярно ли е? Наистина ли може да го прочете?
Пейдж кимна.
Жената погледна Травис объркано, сякаш беше второстепенна знаменитост или избягал образец от някоя лаборатория за биологично оръжие. Или пък и двете едновременно. После кимна, докосна го по рамото и продължи.
Пейдж пак го поведе по коридора.
— Зная, че сигурно ти се струва страшно шантаво. Ще се опитам да ти обясня. Много неща ще зависят от това дали ще влезеш в крачка. — Замълча за момент, колкото да подреди мислите си. — Точно в момента управлението на света е спряло. Точно в момента най-могъщите хора на Земята седят пред телефоните си. В това число и американският президент. Който току-що изгуби жена си. Не може да се съсредоточи върху това повече, отколкото аз мога да се съсредоточа върху случилото се с баща ми, защото точно сега заплашва да се осъществи най-лошият възможен сценарий. И докато не прочете онзи текст на стената, не виждах никакъв начин да го спра.
Стигнаха до асансьор. Пейдж натисна бутона със стрелка надолу и продължи:
— Тази сграда се нарича Бордър Таун. Това е домът на Тангента. Намира се в Източен Уайоминг, на повече от сто километра от най-близкото селище.
Вратата се отвори с тих звън и Травис влезе след нея в кабината. Обърна се и видя копчета за етажи, започващи от B1 и стигащи чак до Q51. В момента светеше B10. Помисли си, че знае кое копче ще натисне Пейдж, още преди ръката й да е доближила панела. Оказа се прав. Няколко секунди по-късно се спускаха към дъното на онова, което бе всъщност подземен небостъргач.
— И на границата с какво се намира Бордър Таун? — попита той.
Със същия спокоен тон, с който би могла да каже: „Небраска“ или „Южна Дакота“, Пейдж отговори:
— На границата с друг свят.
Q51 нямаше нищо общо с коридора от по-горния етаж. Бетонен под, бетонни стени, бетонен таван. Проходът продължаваше двайсетина метра от асансьора и излизаше в огромно помещение, в което цареше непрогледен мрак. Спокойно можеше да е някакво неосветено футболно игрище.