Какво беше това чудо?
Беше гледал достатъчно филми по „Дискавъри Ченъл“, за да знае, че властите разполагат със специални самолети за тежки ситуации — летящи резерви в случай, че командни центрове като Пентагона станат жертва на удар. Наричаха ги „самолетите на Страшния съд“. Милиарди долари на данъкоплатците, които, ако е рекъл Господ, би трябвало да си останат завинаги пропилени на вятъра.
Но ако това бе един от тези самолети, нима не бе още по-невероятно, че никой досега не го е намерил?
Е, все пак някой го беше намерил, нали така?
Травис се изправи и огледа още веднъж труповете на екзекутираните и уредите, на които бяха работили.
Хиляди въпроси. Нито един отговор.
Пък и нямаше нужда от отговори.
Това не беше негова работа, а и нямаше как да се помогне на тези хора. Е, това е. Време беше да се маха. Да тръгне обратно към Колдфут и да разкаже на местните в закусвалнята, че е направил приятен, лишен от премеждия преход.
Върна се при отвора във външната стена. Очите му вече бяха свикнали с тъмното и можеше да различи какво има в пространството зад вратата в предната част. Коридор, продължаващ трийсетина метра към носа на самолета, с прозорци от едната страна и врати от другата.
Вече беше подал глава и рамо навън, когато умът му най-сетне обработи видяното там.
Стисна очи, но причината за това не бяха ярките отблясъци от снега. Колеба се може би десетина секунди, мъчеше се да накара тялото си да продължи да се движи, да остави труповете, самолета и цялата шибана долина зад гърба си. Едно бързо скачане на земята щеше да затвърди решението му. Краката му сами щяха да го отведат оттук.
Вместо това отново прибра глава вътре и се обърна към коридора.
Кървава диря, почти невидима върху черния под на помещението с оборудването, продължаваше петнайсетина метра по бежовата пътека на коридора, след което изчезваше зад някаква врата. От двете й страни имаше кървави отпечатъци от ръце. Не бяха следи от влачене. А от пълзене.
Върна се до прага на коридора. Отдясно се виждаха четири врати, срещу които имаше покрити с плексиглас прозорци. Кървавата диря свършваше при третата. Коридорът завършваше с пета врата, откъдето най-вероятно започваше стълбището към горната палуба и пилотската кабина.
Петната по коридора бяха отдавна засъхнали и кафяви; локвите в стаята зад него бяха все още полутечни, защото кръвта беше цели литри. Ако нападението бе извършено непосредствено след катастрофата, то раненият сигурно бе умирал три дълги дни в онази стая. Нямаше шансове да е останал жив.
Но щеше да му е нужна само минута, за да го установи със сигурност. Травис пристъпи в коридора.
Първата врата бе украсена със съзвездие дупки от куршуми, които сякаш бяха изстрелвани както от стаята, така и от коридора, на нивото на гърдите и главата.
Той влезе. Двама мъртъвци край отсрещната стена, зад тежко бюро, което бяха обърнали, за да го използват за защита. С късите си прически, черните костюми и вратовръзките си приличаха на агенти от Сикрет Сървис — или, помисли си Травис, на която и да било друга високопоставена охранителна служба. Бяха получили куршуми в гърдите и шиите, а след това явно бяха екзекутирани за всеки случай като жертвите в кърмовия отсек.
Но за разлика от нещастниците отзад, тези двамата са били въоръжени. И все още бяха.
Бе минало много време, откакто Травис бе докосвал оръжие, а и покрай дългия си престой в институциите на Департамента за превъзпитаване на Минесота беше изостанал от модерните тенденции в оръжейното дело, но не му беше трудно да разпознае вариантите на M16, които лежаха до труповете.
Наведе се и вдигна по-близката карабина. Прозрачният пълнител все още беше наполовина пълен, патроните приличаха на тридесети калибър. Опря оръжието на бюрото, прегледа пълнителя на другата пушка, откри, че е почти пълен, и го извади. В джобовете на мъртъвците намери по още един пълен пълнител. Освен тях нямаха нищо друго, да не говорим за документи. Прибра мунициите, взе карабината и продължи към следващата стая.
Онова, което откри там, го накара да спре за по-дълго, отколкото при телата.
В средата на помещението имаше стоманен куб със страна около метър, разрязан на две през средата и окачен на две тежки вериги, закрепени на мощни греди на тавана. Беше отворен. От вътрешната страна на всяка от половините, точно по средата, имаше по една квадратна вдлъбнатина със страна около десет сантиметра и дълбочина пет. Ако кубът се затвореше, двете вдлъбнатини щяха да оформят в центъра му кухина, достатъчно голяма, за да побере топка за софтбол, и защитена от всички страни с трийсет сантиметра стомана.