Зная, че сме паднали на някакво отдалечено място. Вече трябва да приема, че е толкова отдалечено, че няма да бъдем открити дни наред, а който ни намери, ще му трябват дни, за да стигне до най-близкия телефон. Катастрофата стана в 3:05 местно време, на 26 юни. Ако ме намерите повече от два дни по-късно, ако телефонът е много далеч, забравете написаното по-горе. Няма да имате време да се обадите на Тангента.
Неприятелите измъчват нашите двама души недалеч от мястото на катастрофата, за да изтръгнат информация от тях. Няма да напуснат района, докато не ги пречупят (това не е предположение, има причина да не могат да се махнат преди това). Не зная колко време ще издържат нашите хора, преди да се предадат. Предполагам, че дни, но не съм сигурна.
Силите ме напускат бързо и не мога да обяснявам подробно какъв е залогът. Той засяга вас, който и да сте вие. Засяга всички. Положението е лошо. Разбирам, че едва ли мислите, че можете да го направите, но ви моля да убиете тези хора.
Шкафът за оръжия е в горната каюта на кърмата, комбинация 021602. Карабини M16, могат да стрелят на автоматичен. Убийте всички. Най-важното е да убиете нашите хора, пленниците, дори да не успеете да довършите всички неприятели. Убийте първо пленниците. Съжалявам, че ви моля това.
Още празни редове и последен абзац, този път толкова блед, че Травис трябваше да наклони листа към светлината.
П.П. Ако убиете всички, не доближавайте онова, което взеха — сфера с диаметър 7,5 см, тъмносиня. Махнете се оттам и се обадете на Тангента.
Травис отново прочете цялата страница. Когато приключи, усещаше студ, пред който дебелото яке беше безсилно. Забеляза втори лист в джоба на ризата на госпожа Гарнър. Извади го и го разгъна. Имаше само няколко реда.
Ричард,
Често припадам и идвам на себе си, и когато губя съзнание, отново се връщам в стая 712 на общежитието, под юргана с теб, и гледам как снегът вали навън. Щастлив живот, прекаран с единствения мъж, когото съм обичала.
Травис — чувстваше се като натрапник — внимателно сгъна бележката и пак я сложи в джоба, точно както си беше.
Изправи се и едва сега видя земята през прозореца на десния борд, над мястото, където седеше Елън. И най-накрая видя и следите. От обувки. И от гуми на бъгита. Макар да изчезваха след края на снега, на около четиридесет метра от самолета, нямаше съмнение накъде водят.
5.
Пейдж Камбъл се взираше в боровете и се мъчеше да се измъкне в безметежността на съня. Беше успявала на два пъти досега, може би за около минута — не кой знае колко, като се имаше предвид цялата ситуация, само някакви си трохи покой, но, за Бога, определено си заслужаваха. Помагаха дори като нещо, което очакваш с цялото си сърце.
Разбира се, нямаше да има нужда да ги очаква, ако отместеше главата си само с няколко сантиметра. Колкото да я повдигне над масата и да я стовари надолу с все сила, да счупи тила си и да прекъсне нещо, каквото и да било. Три или четири здрави удара, преди мъжът с лице на плъх да успее да я спре — и нямаше да я има.
Защо дори това желание изглеждаше прекалено много? Защо дори мечтата да умре беше въздушна кула?
Защото мъжът с лицето на плъх много добре разбираше от работата си, затова. Защото главата й бе вързана здраво, както и всяка друга част от нея. Дори езикът й бе защипан за зъбите, за да не може да го прехапе и да се задави със собствената си кръв.
Точно затова тя се мъчеше да избяга в съня. Беше същинска магия, когато успяваше. Изведнъж нямаше болка, нямаше ремъци, нямаше поляна в ледения безкраен ден. Местата от съня бяха познати, безопасни. Първия път се озова в уютното кътче за четене в дневната си. Не чете нищо в съня си; просто се разходи боса по каменните плочи и прокара пръсти по меката тапицерия на стола.
Втория път бе на плажа в Кармел, заравяше пръстите си в пясъка, по-надълбоко, където бе хладно. Не беше ходила там от години, но споменът бе така ярък, сякаш се случваше в момента.
Възможностите да се измъкне по този начин бяха редки. Можеше да го направи само когато действието на опиата започваше да минава, през последните пет или десет минути преди да я инжектират отново. Ако не внимаваше, те я усещаха и приготвяха спринцовката по-рано. Това означаваше, че за затваряне на очи не можеше и дума да става, не че това можеше да улесни преминаването в страната на сънищата. Просто се налагаше да иде там с отворени очи, но нямаше проблем. Беше успяла и двата пъти.