Примигна с насълзените си очи и се опита да е силна, да му вдъхне увереност. Всичко ще е наред. Да, наистина — макар че в момента се тресеше цялата и бе толкова уплашена, докато слушаше онзи с лицето на плъх да рови из чантата и да вади инструмента, докато сълзите й започваха да напират още повече, защото всеки миг мъченията щяха да започнат, а тя трябваше да вдъхне на баща си сили да понесе гледката, защото да им дадат онова, което искат, беше много по-лошо…
Инструментът оживя с дрезгаво бръмчене, секунда по-късно зъбът му се впи в оголения нерв, Пейдж изпищя и лицето на баща й се пръсна като отражение в развълнувана вода.
Травис лежеше абсолютно неподвижно върху скалата и се мъчеше да си спомни психическата нагласа на убиец. Тя беше далеч назад в коридора на годините и той бе имал намерението да я остави завинаги там.
До този момент.
Гледаше през бинокъла как дребният тип с тънкия мустак движи инструмента напред-назад в ръката на младата жена. Въпреки че устата й беше запушена, Травис чуваше писъците й. Намираше се на около сто и петдесет метра от лагера и на двайсет метра над него.
Седмина неприятели. Двама пленници.
Сюрреалистичната атмосфера на ситуацията не бе престанала да го обгръща от момента, когато бе намерил госпожа Гарнър. Кои бяха тези хора, по дяволите? И какво ставаше изобщо?
Дори когато пропъди тези мисли и се застави да се съсредоточи върху ситуацията, пред която беше изправен, въпросите си оставаха. Защо неприятелите бяха решили да останат тук? Как изобщо можеха да смятат, че са в безопасност на по-малко от четири и половина километра от останките на самолета, на борда на който е била Първата дама на Съединените щати? Да не говорим за онова, което се беше намирало в стоманения контейнер. Защо им е да остават близо до катастрофата дори за един час, та какво остава за три дни? Госпожа Гарнър споменаваше, че за това има причини, но не обясняваше какви точно.
Е, самолетът не беше намерен от властите, които сигурно го търсеха, в това число и от хората на президента. Тези типове някак бяха успели да не го допуснат — и явно именно в това се коренеше увереността им. Дори не бяха разположили постове. Засега му бе достатъчно да знае, че госпожа Гарнър е била права — онези долу не очакваха никакви неприятности.
Можеше да ги свали оттук. С лекота. Изобщо не ставаше дума за някакви особени умения от това разстояние и позиция, при това с такива оръжия — беше взел пет карабини, превключени на автоматична стрелба. Всеки, който можеше да полее цветната си леха с маркуч, нямаше да има проблем да избие и деветимата още дори преди да изстреля и два пълнителя. Какво оставаше за пет.
Да, можеше да го направи. Можеше да ги избие още сега и да сложи край на всичко.
Но нямаше да го направи.
Не се бе съгласил с онази част от посланието на Елън Гарнър. Не го интересуваше колко висок е залогът. Но дори някаква част от идеята да се беше задържала в ума му, тя бе изчезнала в мига, когато беше насочил бинокъла към младата жена на масата за мъчения.
Нямаше да я убива. Беше натрупал върху себе си достатъчно вина от този сорт, за да стига и за повече от един живот.
Но все пак щеше да убива.
Продължи да гледа как Тънкия мустак се наслаждава на работата си — тялото на младата жена се гърчеше в ремъците — и откри, че психическата нагласа на убиец се връща леко и неусетно.
Можеше да го направи.
Само трябваше да се приближи още малко.
Стих I
Октомврийска нощ през 1992 г.
M> sujet2
Стъпките му са единственият звук в нощта и не се чуват надалеч.
За това време на годината денят е бил топъл и влажен, но през последния час — часа преди полунощ — в Минеаполис се промъква студ и раздвижва призрачни мъгли в тихата като гробище Сидър Стрийт.
Толкова навътре в квартала няма улично осветление. Някои от онези, които свързват двата края тук, предпочитат да е точно така. Тази нощ същото се отнася и за Травис Чейс. Толкова е тъмно, че не се вижда нито силует, нито сянка, стъпките му едва се чуват по разбития паваж. Единствените същества в нощта, които могат да доловят присъствието му, са по-диви и от него (докато си го помисля, някаква кучешка верига издрънчава тихо на веранда някъде вляво), но те не се интересуват от работата му. Приближаването му няма да бъде усетено от онези, които имат значение.