Лесли извика.
— Ще използуваме фурната!
Разбира се! Фурната се затваря и с нищо не ни заплашва. Веднага я нагряхме до 250 градуса и поставихме вътре тенджерата с вода и яйца. Ние извадихме от хладилника месо и го поставихме на скарата. В друг съд сварихме няколко картофа, а другите плодове и зеленчуци можехме да ядем и сурови. Липсваше ли ни още нещо? Трескаво размишлявах.
Вода!
Ако излезе от строя електроснабдяването, то няма да има вода за пиене и телефонна връзка с външния свят. Отворих крана и напълних с вода всички налични съдове: и тенджери, и вази, и кафеварката за тридесет чашки, която Лесли използуваше само по време на приеми, и ведрото. Тя изглежда реши, че съм полудял, но аз не исках да завися единствено от дъжда като источник на вода.
Грохотът така нарасна, че престанахме да се опитваме да го надвикаме. Ако така продължи четиридесет дни и нощи, то ние напълно ще оглушеем. Тампони за ушите, от тоалетна хартия? Прекалено късно, сега е невъзможно да се отиде до банята. Книжните салфетки! Разкъсах една и направих четири запушалки. А тоалетната? Ако излезе от строя, то ще ни остане под „ръка“ поне балкона. А ако водата все пак стигне до четиринадесетия етаж, то остава тавана, който се намира още двадесет етажа нагоре. И ако водата стигне и до там, то тогава на Земята ще останат, дявол да ни вземе, съвсем малко хора.
Но ако все пак е избухвало като нова звезда? Аз здраво притиснах Лесли до мен. Тогава всичко става безполезно. И въпреки това бих взел тези предпазни мерки, тъй като човек не престава да планира, дори когато няма никаква надежда. Ако ураганът започне да сипе кипяща вода, остават ни две възможности: да се сварим живи или смъртоносен скок от балкона право в мокрия гроб. Но още не бе дошло време да говорим за това. Сигурно и Лесли също си мисли за това.
Светлината угасна окоро четири сутринта. Изключих фурната, за всеки случай, че отново се появи ток. Реших да охладя продуктите и след час ги опаковах в пластмасови пакети.
Лесли заспа в прегръдките ми. И как можеше да спи, когато бъдещето ни е така несигурно? Поставих под главата й възглавница, наместих се по-удобно на пода и започнах да разглеждам, като едновременно пушех цигара, играта на светлини и сенки, възникващи при избухванията на мълнии по тавана на кухнята. Внезапно ми се поиска да отворя бутилката бренди, но се въздържах.
Така мина известно време. Мислех си за какво ли не, но мозъкът ми работеше на празен ход. С доста труд и съвсем бавно разбрах, че тавана се е оцветил в сиво.
Внимателно станах. Всичко беше мокро. Часовникът ми показваше девет и половина. Пропълзях от кухнята в стаята. Заради тампоните в ушите воя на урагана бе глух и само топлият дъжд, който ме удряше в лицето ми напомняше за него. Ураганът бушуваше с пълна сила. Но през черните облаци си пробиваше път бледа дневна светлина. Добре е, че не отворих бутилката коняк. След наводненията, ураганите, силните огнени вълни и горските пожари, предизвикани от избухването на Слънцето — ако разрушенията наистина стигнат такава степен, каквато предполагах, — парите ще загубят всякаква ценност. Тогава ще започне пряка размяна на стоки.
Бях изгладнял. Изядох две яйца и парче изпечено месо, което още не беше изстинало. Останалите продукти опаковах отново. Имахме продоволствие за цяла седмица, макар и изборът да не беше особено богат.
Може и да ни се удаде чрез размяна, да намерим още продукти от другите жители на зданието. Това е огромно здание. Разбира се, имаше и незаети квартири, които бихме могли да използуваме и като складове, и като убежища за жителите на долните етажи, ако водата ги изгони от квартирите им.
По дяволите! Забравих най-важното! Снощи животът изглеждаше така прост. А сега — нима имаме лекарства? Нима в сградата има лекари? Скоро ще започне дизентерия и други епидемии. Хората ще гладуват. В сградата има магазин, но лесно ли ще стигна до него?…
Купища въпроси, на които не знаех отговорите! Но отначало трябваше малко да поспя. Останалото ще се нареди от само себе си.
Между това стана по-светло. Работите ни не изглеждаха чак толкова зле. Събитията можеха да се развият и иначе. Помислих за лъчевата буря, която е пробягала другата страна на Земята и се запитах, ще могат ли някога нашите деца отново да заселят Европа, Азия или Африка…