— За синята лунна светлина!
Аз също вдигнах чаша и пих, но сигурно щях да произнеса друг тост.
Мъжът в пуловер стана от мястото си. Тръгна внимателно към изхода, а походката му изглеждаше нарочно бавна и равна — като океански кораб, който се отправя към доковете. Отвори широко вратата и като я задържа така се обърна. Фигурата му се появи като тъмен силует на фона на бледата синкавобледа светлина на нощта.
Проклет негодник! Изглежда, чакаше някой да го каже, някой да хвърли истината в лицата на всички. Огън и гнилота — Страшният съд…
— Затвори вратата! — викна някой.
— Давай да изчезваме оттук! — казах тихо.
— Защо да бързаме?
Исках да си тръгнем преди мъжа на вратата да заговори. Но не исках да кажа това на Лесли…
Лесли ме хвана за ръце и започна да ме успокоява.
— Добре, разбрах всичко. Но ние така или иначе няма да избягаме от съдбата си, нали?
Огромен юмрук безжалостно ме стисна за сърцето. Тя е знаела всичко, а аз, идиота, да не забележа това. Входната врата се затвори и ресторантът отново потъна в призрачната червеникава светлина. Великодушният дарител беше изчезнал безследно.
— Господи, кога забеляза това?
— Малко преди идването ти — отвърна тя спокойно. — Но още нямах доказателства за предположението си.
— Доказателства ли?
— Излязох на балкона и погледнах с бинокъла Юпитер. За съжаление Марс сега се намира под линията на хоризонта. Когато Слънцето се превръща в нова звезда, то всички планети трябва да светят по-ярко, а не само луната, нали?
— Точно така, дявол да го вземе!
Би следвало сам да се досетя. А Лесли беше астролог. Наистина и аз разбирам малко от астрология, но никога не бих намерил Юпитер на небето, дори ако от това зависеше живота ми.
Но Юпитер не беше светил по-ярко от нормалното.
— Това бе загадка и не знаех, какво може да означава…
— Но…
Изведнъж усетих прилив на надежда. Но после ми се отвориха очите.
— А какво е станало със звездата, която гледаше на паркинга?
— Това беше Юпитер.
— Гореше като неонова реклама. Сега ми е ясно.
Говорех тихо. Но в един момент в мен възникна желанието да скоча от масата и да се развикам: „Идват Огън и Страшния съд!“
Какво право имаха те да се правят, че това не се отнася и за тях?!
Ръката на Лесли ме стисна още по-силно. Странното желание мина, но аз треперех с цялото си тяло.
— Давай да се махаме! Нека те си мислят, че това е от залеза.
— Та това наистина си е от залеза…
Лесли се разсмя тъжно и безнадежно — никога преди не бях чувал такъв смях от нея. Тя излезе от ресторанта. Бръкнах в джоба си, но после си спомних, че е платено. Бедната Лесли! Фактът, че Юпитер не се е изменил, вероятно й се е сторило като отсрочка — до мига, когато ярката звезда не избухнала преди два часа.
Когато излязох, Лесли бягаше към булевард Санта Моника. Изругах и я последвах, като се питах, дали не е полудяла.
Изведнъж пред нас видях сенки. Отсрещната страна на булеварда представляваше само светлини и сенки, лунни сенки от хоризонтални ивици тъмнина и бялосинята светлина. На първия ъгъл догоних Лесли. А луната бавно залязваше.
И представляваше странно зрелище, но в тази нощ плашещата й светлина проникваше дълбоко в каньоните от високи сгради на булевард Санта Моника и рисуваше по улиците невероятни картини от линии и сенки. Дори последната й четвърт блестеше с елмазен блясък в отражението на дневната светлина.
Смненията ми изчезнаха. Сега знаех какво става на дневната страна на Земята. А какво става на Луната? Участниците в експедицията на Луната са загинали още в първите минути на разгарянето на новата звезда. На нейната повърхност те са били беззащитни пред разбушувалата се яростна светлинна буря. Вероятно напразно са се опитвали да се скрият зад някоя топяща се скала.
Или са се намирали на другата, тъмната страна на Луната?
Не знаех, какво да мисля. По дяволите, те могат да ни надживеят всички.
Завист и ненавист избухнаха внезапно в мен. А също и гордост — нали ние ги изпратихме там. Ние стъпихме на Луната преди Слънцето да се превърне в нова звезда. Малко време оставаше, преди крака ни да стъпи и на останалите незавладени светове.
При залеза си луната непрекъснато се менеше. Отначало приличаше на купол, после — на летяща чиния, на лупа, а накрая се превърна в тясна ивица…