— Значи, никъде няма да намерим спасение?
— Да, по дяволите, сама знаеш, че е така. Защо тогава питаш?
— Не трябваше да ме будиш! — възмутено възкликта тя. — Нима не можеше да ме оставиш на мира, а трябваше да ме лишаваш от сън!
Замълчах. Тя беше права.
— Сладолед с горещи плодове — измърмори тя през сълзи. — Но, възможно е, това да е било добър начин, да ми прекъснеш диетата.
Започнах да се хиля.
— Веднага престани!
— Ние бихме могли да отидем или при тебе, или при мене и да легнем да спим.
— Но ние не бихме успели да заспим, нали?
— Не, не ме прекъсвай! Ще вземем сънотворно, а след пет часа ще се събудим от ужасна болка. Не, по-добре да не спя и да понеса съзнателно това, което ще стане с мен.
Но ако вземем наведнъж всички таблетки… тази мисъл не я казах. Вместо това и предложих:
— Какво ще кажеш да направим излет?
— Къде?
— Е, поне до брега на морето. Но това може да решим и после.
Почти всички магазини бяха затворени. Само един, който продаваше спиртни питиета, недалеч от ресторант „Ред Бърн“, работеше, а собственикът му ме познаваше като добър клиент. Ние купихме бисквити, няколко бутилки студено шампанско, шест различни вида сирене и много-много орехи — по пакетче от всеки сорт, сладолет, бутилка старо бренди за 25 долара, а за Лесли коняк от вишни и шест тройни опаковки бира и сок от праскови. Докато слагахме всичко това в кошницата, започна да вали. Тежките капки зачукаха по витрината и се вдигна силен вихър.
Настроението на продавача беше добро и той едва не се пукаше от енергия. През цялата нощ бе наблюдавал Луната.
— А сега и това! — извика той, докато подреждаше в пакети купените от нас продукти. Той не беше висок, но притежаваше широки рамена и силни ръце с яки мускули. — Такъв дъжд не е имало никога в Калифорния. Обикновено се лее като от ведро, а започне ли, продължава няколко дни, докато не се измени фронта на облачността.
— Знам — казах аз и подписах чека.
Но съвестта ми не беше чиста, той отдавна ме познаваше и ми се доверяваше. Всъщност, чека беше с покритие, гарантиран, тъй като в банката имах солидна сметка. Нима е моя вината, че този чек скоро ще се превърне в купчинка пепел, че лъчевият ураган ще изгори всички банки, преди тяхното отваряне?
Продавачът сложи всички пакети в кошницата и я подкара към вратата.
— Щом дъждът малко престане, ще пренесем вашите продукти в колата ви.
Застанах на вратата. Валеше такъв дъжд, сякаш някой лееше по витрината вода с кофи. Но след малко той намаля.
— Давайте — извика продавачът.
Ние отворихме вратата и побягнахме навън. Когато стигнахме колата, се разсмяхме като луди. А вятърът силно виеше и подхвърляше водни вихри.
— Изчакахме правилно. Знаете ли за какво ми напомня това време? — запита продавачът. — За торнадото, което видях веднъж в Канада.
Съвсем неочаквано вместо дъжд започнаха да падат камъчета. Колата ни зазвъня с метален глас, сякаш хиляди малки дяволчета я бяха превърнали в барабан. Отворих бързо вратата и натиках вътре Лесли и продавача. Като ругаехме, разтривахме местата на преките попадения и с удивление гледахме белите камъчета, които се сипеха край нас. Продавачът извади едно от врата си и го постави на разтворената длан на Лесли. Тя възкликна и ми го даде. То беше студено.
— Град — измърмори продавача, като дишаше тежко.
Но и градушката мина. Мъжът се загърна плътно в сакото си, излезе от колата и като морски пехотинец в атака се хвърли напред към магазина си.
Облаците приличаха на гигантски планини, късаха се от силният, на резки пориви вятър и плаваха над нас с огромна скорост по небето, като отразяваха морето на градските светлини.
— Влиянието на новата звезда — прошепна с ужас Лесли.
— Питаш ли се, защо? Ако горещата вълна бе стигнала тук, ние бихме предали богу дух. Или поне щяхме да загубим съзнание. Но да вали град?
— Каква е разликата? Стен, ние нямаме вече време.
Опомних се.
— Права си. Какво ти се иска сега най-много?
— Да гледам някой бейсболен мач.
— Сега е само два часа през нощта — напомних и аз.
— Следователно, сме пропуснали доста, нали?
— Така е. Последно посещение на бар, последна игра, последен филм. Какво друго ни остава?
— Ние можем да разгледаме витрините на ювелирните магазини.
— Сериозно ли? В последната ти нощ на Земята?
Тя помисли известно време и кимна:
— Да!
И наистина го искаше. Нищо по-глупаво не бях в състояние да си представя.
— Добре. Къде да отидем? В Уестууд или Бевърли Хилс?
— И в двете части на града.
— Но, чакай…
— Добре, в Бевърли Хилс.
Отново започна дъжд и град, а ние потеглихме към Бевърли Хилс и спряхме близо до магазините Тифани. Пътищата представляваха една непрекъсната локва. Големи капки вода падаха от корнизите на прозорците и зданията право на нас.