Климатът на новата звезда! Но защо настъпи така бързо? Ако вълната на шока е достигнала полюса, то тя трябва да премине още пет до шест хиляди километра — следователно, до нас ще дойде едва след пет часа. Е, възможно е и след три часа. Предполагах, че шоковата вълна ще се изрази не във вид на внезапни ветрове. На другата страна на Земята взривяващото се слънце издърпва атмосферата в пустотата на космоса. Следователно шоковата вълна трябва да се прояви във вид на един единствен и невероятен удар на гръм.
За секунда вятърът утихна, като че заспа и аз веднага побягнах, дърпайки Лесли след себе си. Когато поредният вихър ни връхлетя, ние се скрихме в най-близкия вход. Стори ми се, че зави сирена на полицейска кола.
Вятърът отново утихна. Пресякохме бързо булеварда и стигнахме колата. Влязохме бързо вътре и зачакахме слаби и измръзнали вътрешното отопление да ни сгрее. В обувките ми джвакаше вода, а мокрите дрехи неприятно полепваха по тялото ми.
— Колко време ни остава?! — викна Лесли.
— Не знам! Няколко часа.
— Тогава да пренесем пикника в къщи!
— В твоята или моята квартира? В твоята! — реших и потеглих с кората.
Булевардът приличаше на пълноводна река, водата стигаше осите на колелетата. Вихрите с град се превърнаха в непрекъснат дъжд, а гъстите облаци мъгла, които се вдигаха от земята ми пречеха да виждам.
Съдбовно време!
Климат на новата звезда! Значи, няма да ни стигне вълна от пара и огън. Вместо това в атмосферата властва свиреп леден вятър, предизвиква вихри, които налитат на земята при всеки нов порив.
Паркирах на една висока площадка, място където това не бе разрешено, но по-долу бе заляно с вода. Отворих багажника и извадих двете пълни хартиени торби.
— Ние изглежда напълно сме си загубили ума — каза Лесли и поклати глава. — Та ние и да се спукаме няма да можем да изядем това.
— Въпреки това, ще го вземем със себе си.
— Защо? — не разбра нищо тя, но се засмя.
— Така, имам някакво предчувствие. Ще ми помогнеш ли да ги пренеса?
Лесли взе две чанти. Другото оставихме в багажника и с асансьора се качихме на четиринадесетия етаж.
— Не слизай за останалото в колата — каза Лесли. — И така имаме закуска, бутилки и орехи. Какво друго ни е нужно?
— Сиренето и бисквитите.
— О, не.
Тя бавно се обърна към мене.
— Ти си полудял — каза го така бавно, че да разбера добре всяка дума. — Възможно е, там долу да те чака смърт! Останали са ни няколко минути живот, а ти ги рискуваш за някакви си продукти, които ще ни стигнат за цяла седмица. Защо?
— Не зная.
— Тогава, глупако, върви!
Тя хлопна силно вратата под носа ми.
Докато се намирах в асансьора, мислех за божията присъда. Питах се, не е ли права Лесли? Тук, вътре в зданието, воя на вятъра се донасяше приглушено, но възможно е сега да разрушава електрическия кабел и така да остана да вися в тъмната кабина някъде между етажите. Но слязох без премеждия. Горната площадка бе залята с вода до колената ми. За мое учудване тя бе топла като в изстиваща вана. Но през нея бе неприятно да се върви. Пари на кълбета се издигаха от повърхността й, а нишите по стените усилваха воя на вятъра.
Издигането нагоре отново ми се стори като божи съд. Ами ако греша — и всъщност това си е чисто и просто някакво скромно желание — и изведнъж върху мен се изсипе сега кипящият облак пара, — то аз съм действително идиот. Но вратата на асансьора се отвори, електричеството не се изключи и лампите продължиха да горят.
Лесли не искаше да ме пуска в квартирата си.
— Отивай си! — викаше тя през затворената врата. — Лапай сиренето и бисквитите си някъде другаде!
— По-добър ли си намери от мен?
Това беше грешка. Тя не отговори.
Разбрах я. Нямаше никаква необходимост да споря, да се спускам ли или не за продуктите. Но защо стана така? Ако ни потръгне, то любовта ни ще живее още, възможно е, час. Защо да спорим сега за дреболий?
— Много съжалявам, не исках да се карам с тебе! — викнах аз, като се надявах да ме чуе през затворената врата. — Но е възможно продукти да ни трябват и цяла седмица и дори по-сигурно убежище!
Не последва никакъв отговор. Размишлявах, сам ли да отворя вратата или по-добре да чакам на стълбището. Може би тя…
Вратата си отвори и се показа бледото лице на Лесли.
— Това е много жестоко — каза тя спокойно.
— Не мога нищо да ти обещая и не искам напразно да те обнадеждавам. Но ти ме принуждаваш да го правя. Е, добре, питам те: Действетелно ли Слънцето се е взривило?
— Това е още по-ужасно. Вече свикнах с тази мисъл.