Рей Бредбъри
Промеждутък в слънчевата светлина
Пристигнаха в Hotel de Las Floras в един горещ ден в края на октомври. Вътрешният двор гореше от червени, жълти и бели цветя като пламъци, осветяващи малката им стая. Съпругът бе висок, чернокос и блед и изглеждаше сякаш бе шофирал десетте хиляди мили насън; мина през покрития с плочи двор с няколко одеяла на рамо, с изтощена въздишка се хвърли в малкото легло в малката стая. Докато лежеше със затворени очи, жена му, на около двайсет и четири, с руса коса и очила с рогови рамки, се усмихваше на управителя господин Гонзалес и сновеше между стаята и колата. Първо пренесе два куфара, после пишеща машина, като благодари на господин Гонзалес, но решително отказа помощта му. После домъкна огромен пакет мексикански маски, купени в езерното градче Пацкуаро, след което продължи да мъкне по-малки кутии и пакети, че дори и резервната гума — бояха се някой местен да не я търкулне през нощта по калдъръма. Със зачервено от напрежението лице заключи колата и като си тананикаше нещо, провери прозорците и изтича към стаята. Мъжът й продължаваше да лежи със затворени очи на едното легло.
— Господи — промърмори той, без да вдига клепачи. — Това легло е просто ужасно. Пипни го само. Нали ти казах да избереш стая с матраци. — Тупна изтощено дюшека. — Твърдо е като камък.
— Не знам испански — отвърна съпругата и на лицето й започна да се изписва объркване. — Трябваше да дойдеш и сам да говориш със стопанина.
— Виж какво — каза той, отвори сивите си очи и обърна едва-едва глава. — През цялото време шофирах. Ти просто си седеше и се любуваше на гледката. Нали се разбрахме ти да се занимаваш с пари, настаняване, бензин, масло и всичко останало. Вече за втори път попадаме на твърди легла.
— Съжалявам — каза тя, стоеше все така права. Започна леко да нервничи.
— Искам просто да спя нормално през нощта, това е всичко.
— Вече казах, че съжалявам.
— Ти изобщо опипа ли леглата?
— Изглеждаха ми добре.
— Трябва да ги опипаш. — Той тупна дюшека и го сръга отстрани.
Жената седна на своето легло.
— Изглежда ми съвсем нормално.
— Е, не е нормално.
— Може пък моето да е по-меко.
Той се претърколи уморено и протегна ръка, за да опипа другото легло.
— Можеш да спиш на това, ако искаш — добави тя и се опита да се усмихне.
— И то е твърдо — каза той, въздъхна, обърна се по гръб и отново затвори очи.
Никой не проговори, но в стаята стана хладно, макар че цветята отвън пламтяха в зелената трева, а небето бе изумително синьо. Накрая тя стана, грабна пишещата машина и един куфар и тръгна към вратата.
— Къде? — попита той.
— При колата — отвърна тя. — Ще намерим друг хотел.
— Остави багажа — каза мъжът. — Уморен съм.
— Ще намерим друг хотел.
— Сядай, ще пренощуваме тук, Боже мой, и ще се преместим утре.
Тя погледна кутиите, сандъците, багажа, дрехите и гумата. Клепачите й затрепериха. Остави пишещата машина.
— По дяволите! — викна внезапно. — Можеш да вземеш и моя дюшек. Ще спя на пружината.
Той не отговори.
— Вземи дюшека ми — каза тя. — Само престани да говориш за това. Взимай!
Махна завивките и дръпна дюшека.
— Така може да е по-добре — сериозно рече той и отвори очи.
— Господи, вземи ги и двата, мога да спя и върху пирони! — извика тя. — Само спри да мрънкаш.
— Ще се справя някак. — Той извърна глава. — Не би било любезно към теб.
— Най-любезно би било изобщо да не говориш за леглото. Не е чак толкова твърдо, за Бога. Уморен ли си, и на него ще заспиш. Господи Боже, Джоузеф!
— Стига си крещяла — каза Джоузеф. — Защо не потърсиш нещо за вулкана Парикутин?
— След малко. — Тя още стоеше със зачервено лице.
— Провери колко ще струва таксито и конете до вулкана. И виж също небето; ако е синьо, значи днес няма да има изригване. Гледай да не те измамят.
— Мисля, че ще се справя.
Излезе, затвори вратата и се озова пред сеньор Гонзалес, който искаше да знае дали всичко при тях е наред.
Вървеше по улицата покрай прозорците и усещаше слабия дъх на дървени въглища във въздуха. Небето бе синьо с изключение на север (или пък изток или запад, не можеше да каже със сигурност), където над ужасния вулкан се издигаше страховит черен облак. Докато го гледаше, усети как се разтреперва. После намери един едър таксиметров шофьор и започнаха пазарлъците. Цената започна от шейсет песос и бързо падна до трийсет и седем, а на зъбатото лице на мъжа се изписа мрачно поражение. Така! Значи ще дойде утре в три следобед, ясно ли е? Така ще имат време да минат през сивите снегове в равнините, където вулканичната пепел е направила огромна прашна зима мили наред, и да стигнат вулкана по залез-слънце. Ясно ли е?