Как мислиш, ако можехме да разбираме тези начини по-добре, светът нямаше ли да бъде едно по-щастливо място?
Замислих се за миг, а после се сетих.
– Джоунс, защо Ян да прилича точно на златна рибка?
– Една златна рибка се чувства обичана само ако за нея се правят разни неща. Не можеш да докоснеш рибката. Можеш да ѝ говориш, но аз лично не съм сигурен дали рибките изобщо чуват, така че със сигурност не се нуждаят от одобрението ти. Що се отнася до отделено време, те въобще не се интересуват от присъствието ти! Златната рибка иска просто да я храниш и да почистваш аквариума. А, и да оправяш водораслите и разните му други неща във водата.
Избухнах в смях:
– Е, Джоунс, добре го каза!
– Ами – скромно отвърна старецът, – това са само някои наблюдения, които съм правил през годините. Просто една нова гледна точка към начина, по който се отнасяме с околните. –
Той се изправи, протегна се и отбеляза: – Стана късно. Сигурен съм, че трябва да се прибираш у дома и да прекараш известно време с прекрасната си съпруга.
Аз също се изправих, готов да си тръгна, но изведнъж се почувствах неловко. Хрумна ми колко много всъщност дължах на този възрастен мъж –
човек, за когото не знаех буквално нищо. Но въпреки това толкова го обичах. Чувствах също, че и той ме обича.
– Джоунс – подхванах, – сигурен ли си, че не искаш да дойдеш у дома...
– Виж, оценявам поканата ти, наистина – отговори той, – но няма нужда. Не съм гладен, не ми е студено, дори не вали. Не се тревожи за стария Джоунс. Всъщност ме чака още една среща. Така че ти просто тръгвай.
Той ми се усмихна, вдигна куфара от земята и тръгна по кея.
Вече бях стигнал до колата, когато се обърнах и извиках:
– Ще се видим ли отново? Имам предвид, докато си в града?
– О, разбира се! – отвърна Джоунс. – Ще бъда наоколо известно време. Оглеждай се за мен. – После прокара длани по тениската и дънките си: – Щом видиш тия дрехи, значи съм аз!
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ДЖОУНС ПРЕСЕЧЕ КРАЙБРЕЖНОТО ШОСЕ И ЗАКРАЧИ ПРЕЗ ПАРКА. След час започна да мръква, а виолетовите отблясъци по небето се превърнаха във фон за концерт от нощни звуци. Старецът премина по първия мост в парка и се заслуша в песента на щурците и жабите от близкото езерце. После чу как нещо прошумоля във въздуха над главата му и вдигна очи, за да види как една кукумявка излиза на нощен лов. Джоунс забави крачка, сякаш излизаше на познато място, и чу как във водата нещо шумно изплиска. Сигурно е голяма риба, помисли си той. Или пък дребен алигатор.
Старецът спря под една висока ела, остави очукания куфар в корените ѝ, седна върху него и подпря гръб на ствола на дървото. По пътя недалеч се виждаха светлините на преминаващите автомобили. Отсечката се ползваше предимно от местните, защото по нея най-бързо се стигаше до магистрала 59. Туристите рядко идваха насам.
Джоунс не беше уморен. Но все пак затвори очи...
УОКЪР МАЙЛС РЯДКО МИНАВАШЕ ПО ТАЗИ ОТБИВКА и тази вечер също нямаше да мине, ако не беше видял червения светофар и задръстването на крайбрежното шосе. За да не чака, той зави надясно и пое през парка.
Докато караше седана през множеството завои, Уокър мислеше за живота си. Работеше като търговски представител на различни фармацевтични компании, беше на петдесет и три години и отново бе останал сам – преди четири месеца се бе развел с втората си съпруга. Беше се преместил на брега на океана с надеждата да успее да започне отначало. Преди беше прекарвал отпуските си по тези места и те го бяха радвали, а желанието на Уокър беше да отиде да живее на място, където да се почувства щастлив. Всъщност шансът за щастие вече бе единственото, на което се надяваше. За Уокър щастието бе смътна, непрестанно движеща се цел, която изглежда му се изплъзваше всеки път, когато посегнеше към нея. Мисълта му вечно бе потънала сред безкрайните възможни проблеми, грешки, лични провали и професионални спънки. Напоследък той дори обмисляше да се самоубие.
Първата съпруга на Уокър, Кендра, го бе напуснала с обяснението, че не е в състояние повече да живее с мъж, чийто емоционален свят е взет назаем от магаренцето Йори от книжката за Мечо Пух. Втората му съпруга Дебра при развода също бе направила асоциация с детска приказка: "Уокър", тъжно бе казала тя, "небето не пада. Надявам се все някога да разбереш това."