Тази вечер Уокър отново бе потънал в обичайното си напоследък състояние на дълбока депресия. А и беше изморен.
Когато включи фаровете заради падащия мрак, тъкмо минаваше през първия мост в парка.
Светлината падна върху човешка фигура – един мъж седеше на няколко метра встрани от пътя.
Изпаднал скитник. Стар. Много стар. Мислите, които минаха през съзнанието на Уокър при вида на стареца, не бяха никак ласкателни. Нямаше желание да намали, още по-малко пък да спре, затова, когато все пак за своя изненада натисна спирачката, промърмори сам на себе си:
– Какво, за Бога, правиш?
За момент Уокър остана седнал в спрялата насред пътя кола. После въздъхна, поклати глава, хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и бавно потегли на заден ход, сумтейки:
– Идиот съм аз.
Когато колата се изравни със седналия край пътя старец, Уокър свали прозореца от своята страна и се вгледа внимателно в полумрака.
Старецът вдигна ръка за поздрав:
– Здравей.
– Имате ли нужда от помощ? – запита Уокър. Старецът не отговори, но стана, вдигна от земята онова, върху което бе седнал, и се отправи към колата.
Докато наближаваше, Уокър затвори прозореца почти докрай. Всяка фибра на тялото му настояваше да натисне газта и да се измъкне веднага от това страшно място и от цялата странна ситуация. По някаква причина обаче не помръдна.
– Извинете – започна учтиво старецът, като се изправи до колата. – Попитахте ли ме нещо? Вече не чувам много добре.
– Ами... аз... – заекна Уокър и вдигна поглед към стареца, чиито бели коси и сини очи искряха успокоително сред убитите цветове на околния сумрак.
– Повторете, моля ви... – подсказа старецът.
– Ами – отвърна Уокър, – чудех се дали не се нуждаете от помощ.
– Божичко! – въздъхна старецът и поклати глава, сякаш и той се чудеше същото. – Нима всички ние не се нуждаем от помощ? А? Не мислите ли, че всички се нуждаем от помощ?
– Моля?
– О, млади човече, няма нужда да ме молиш – прекъсна го старецът. – Ще се кача и ще дойда с теб.
При тези думи старецът мина пред колата, влезе – с куфара в ръка – и се настани, преди мъжът зад волана да успее да каже и дума.
Уокър бе толкова шокиран, че не знаеше какво да стори – да се ядоса, да изгони натрапника или сам да слезе от колата. Освен това беше сигурен – или поне така си мислеше –
че всички врати на автомобила допреди минута бяха заключени.
Но преди да успее да каже каквото и да било, непознатият подаде ръка:
– Джоунс – каза простичко. – Без "господин".
После очите на стареца изведнъж широко се разтвориха, сякаш сега за първи път виждаше ясно мъжа зад волана, и той добави:
– Виж ти... Ами ти си Уокър Майлс. Извинявай, че не те познах веднага.
Уокър се смръщи:
– Аз, предполага ли се... Познаваме ли се?
– Нееее – проточи Джоунс. – Видях те в кабинета на доктор Сурек миналата седмица. Ти не ме помниш, но докторът спомена името ти веднъждваж. Аз никога не забравям имена. Нито пък лицата, които носят тези имена.
Уокър все още бе изпълнен с подозрение. Наистина познаваше всички лекари в района, в това число и Крис Сурек, но рядко обръщаше внимание на пациентите по кабинетите. Почуди се дали мъжът в колата му не е болен от нещо.
– Та значи имате нужда от помощ? – каза Уокър. Джоунс примигна невинно.
– Така ли съм казал? О, ами... Какво ще кажеш да ме закараш до Фоли? Нали натам си се запътил?
Уокър отпусна спирачката, светна лампата в купето и подкара, без да изпуска от поглед странния мъж, седнал до него.
– Да, точно във Фоли отивам – отвърна и увеличи скоростта. – На някое точно определено място ли искаш да те оставя?
– Не. Тази вечер определено не се чувствам точно определен. – Джоунс се засмя на собствената си игра на думи, но веднага видя, че мъжът на волана дори не се усмихна. Старецът опита друг подход: – Една вечер бях в друг град – сега като се замисля, май беше Чикаго – и видях на уличното платно човек, който тичаше след една шапка, която вятърът бе духнал от нечия глава. В следващия момент една кола го блъсна и го уби на място.
Уокър изгледа стареца с отвращение:
– Защо, за Бога, ми разказваш това?
– Просто ми се струва странно – отвърна Джоунс, без да откъсва очи от предното стъкло,
– Как човек може да изгуби всичко, докато преследва едно нищо.
Двамата замълчаха. Фаровете осветяваха парка, светлината им танцуваше по асфалта и проблясваше сред дърветата. Уокър караше привидно съсредоточен върху пътя напред, но вътре в него бушуваше мисълта само за изминатия в миналото път. Ръцете му здраво стиснаха волана и той промълви с въздишка: