– Аз правя това през целия си живот. Джоунс се извърна към него и цъкна с език.
– Така е, всеки от нас го прави от време на време. Но защо пък цял живот?
Мисълта на Уокър препускаше. Той беше интелигентен, разумен и предпазлив. Не можеше да изтъкне дори една логична причина, поради която бе спрял на пътя преди малко и бе качил в колата този непознат старец. Усещаше, че след миг ще му разкрие най-съкровените си мисли, макар че определено не желаеше да го прави. Странно, чувстваше се така, сякаш сам е застанал някъде отстрани и гледа не себе си, а някой друг да разговаря със стареца. Здравият разум го предупреждаваше да мълчи, да не казва и дума повече, но някаква по-мощна сила го изпълваше с усещане за доброта, за доверие. Уокър се отпусна и започна да разговаря с Джоунс така, сякаш се познаваха от години.
Разказа му всичко – как бе израснал, най-малкият от три деца, колко силна бе болката, когато стана ясно, че баща му е алкохолик. Разказа му за двата си брака, за множеството работни места, които бе заемал до определен момент успешно, но след това бе напускал, защото не умееше да изпитва радост от нищо. Говореше и говореше, разкривайки душата си като пред стар приятел.
КОГАТО УОКЪР НАЙ-ПОСЛЕ РАЗКАЗА ИСТОРИЯТА СИ ДОКРАЙ, двамата с Джоунс вече седяха пред четвъртото кафе в една закусвалня. За пореден път Уокър чувстваше изненадата от собственото си поведение – ето го, седнал тук с този старец, но всъщност се чувстваше така, сякаш отново е срещнал отдавна загубен приятел.
– Мисля, че в някакъв смисъл – каза Уокър – винаги съм се чувствал неудачник, защото баща ми беше алкохолик.
– Ами – невинно отвърна Джоунс – може би пък баща ти е бил алкохолик, защото ти си бил неудачник.
После се засмя и вдигна ръце, за да успокои Уокър, който се надигна от мястото си:
– Шегувам се. Шегувам се!
Уокър не знаеше дали да се обиди или не.
– Виж, млади човече – започна Джоунс сериозно. – Баща ти и неговите проблеми вече са минало. Ами че човекът вече не е сред живите, а ти продължаваш да приказваш неща от рода на "баща ми беше алкохолик"! Време е да спреш да позволяваш на миналото да контролира съдбата ти днес.
– Знам, знам. – Уокър затвори очи. – Това го знам. Знам, че не трябва да мисля толкова за миналото. Знам, че не бива да се тревожа. Знам, че няма причина да се чувствам потиснат...
Той отвори очи и погледна Джоунс с всичкия яд, трупан през изминалите петдесет и три години. После с усилие заговори тихо, макар че всъщност му се искаше да крещи:
– Наистина разбирам всичко това. Просто... не мога да престана да го правя. Тези чувства съсипаха живота ми.
Той замълча и добави със задавен шепот:
– Не знам какво да правя.
Джоунс се протегна, хвана ръката на събеседника си и леко я стисна. Уокър изведнъж се отпусна и започна да диша дълбоко.
– Погледни ме в очите, синко – каза старецът и Уокър вдигна поглед. – Не е нужно да предприемаш никакви драстични действия само защото се чувстваш по този начин. Както всички неща, които изглеждат много страшни... тия твои чувства съвсем не са толкова страшни. Разбра ли ме?
Уокър кимна.
Джоунс сякаш също малко се успокои. Той пое дълбоко въздух и заяви:
– Има две неща, които трябва да знаеш за начина, по който се чувстваш, и само едно, което трябва да направиш. Първото, което трябва да знаеш, е, че причината да се тревожиш непрекъснато – по-точно непрекъснато да усещаш смразяващ страх – е, защото си умен.
Лицето на Уокър се изопна и той се облегна назад.
– Чакай сега – продължи старецът, сякаш прочел мислите му. – Не се опитвам да бъда снизходителен. Не искам да те разведрявам. Това, което казвам, си е чистата истина... само че от малко по-друга гледна точка. Ти си един млад човек с логичен ум. Така че кротувай сега и слушай. Ще ти хареса.
Джоунс се усмихна, отпи от кафето и продължи:
– Както вече казах, ти се тревожиш непрекъснато, защото си умен.
Старецът се приведе над масата, сякаш за да не чуват хората наоколо, и добави:
– Глупавите хора не се тревожат много-много. Те не се страхуват от нищо.
Уокър смръщи чело в опит да разбере, а Джоунс обясни:
– Ето как стоят нещата, млади човече: умните хора имат много по-силно развито въображение от глупавите. Прав ли съм?
Уокър все още не можеше да схване накъде отива разговорът.
– Предполагам – отвърна той.
– Ами ето по тази причина умните хора затъват в тревоги и страхове. Тревогата...