– Вече не – отвърна Джоунс. – Кажи ми сега друго. Какви са първите ти мисли през първите десет минути, след като се събудиш сутрин?
Уокър сви рамене:
– Ами нали се сещаш... какво имам да правя, на кого трябва да се обадя, с какво трябва да се захвана най-напред... Такива работи.
– Тоест мислиш за най-наложителните и трудни дела за предстоящия ден?
– Да, точно така.
– Добре – продължи Джоунс. – Не казвам, че не трябва да мислиш за нещата, които трябва да правиш, но ти препоръчвам към тях да включиш и някои по-различни мисли. Сложи до леглото си бележник и химикалка и в момента, в който се събудиш, ги вземи и ги дръж в ръка първите десетинапетнайсет минути от деня си. В бележника искам да съставиш списък на всичко, за което си благодарен в този живот. Записвай имена, предмети, чувства... всичко. Не забравяй да добавиш в списъка чистите чаршафи, на които спиш, и покрива над главата си – знаеш, че милиони хора са прекарали нощта кой знае къде под открито небе. Когато си хапваш закуската или я пропускаш нарочно, спомни си, че милиони хора нямат нищо за ядене. Когато записваш нещата, за които си благодарен, млади човече, тогава използвай щедро въображението си. Нека не ти бъде неудобно да записваш все едни и същи неща всяка сутрин. Задължително трябва да ги записваш. Ако само си мислиш за тях, магията няма да подейства. – Джоунс се усмихна широко. – Но ти това го знаеш. Все пак водиш битка не срещу нещо друго, а срещу въображението си!
Старецът се облегна назад и остави химикалката с жест, който подсказваше, че разговорът им е към края си.
– От днес вече ще се чувстваш различно – каза Джоунс. – Много хора, които често се тревожат, твърдят, че не могат да се концентрират и по тази причина губят работата си или слагат край на някоя връзка. Това не е вярно. Човек, погълнат от тревогата, отлично може да се концентрира. Нима не виждаш? Той се концентрира върху тревогата. Концентрира се върху погрешните неща. Млади човече – обърна се той към Уокър, – вече имаш възможност и сили да пресмяташ степента на вероятност нещо да се случи. От нашия разговор нататък ти ще се концентрираш единствено върху неща, които са под твоя контрол. Вече няма да чувстваш тъга или тревога. Ще чувстваш само благодарност! Семената на депресията не могат да пуснат корени в благодарното сърце. А сега тръгвай – нареди накрая Джоунс и посочи към тоалетната на заведението.
Уокър се изправи и за миг се взря глупаво в стареца. После сложи длан на рамото му.
– Благодаря ти, Джоунс – каза той тържествено. – Знаеш ли, ако не те бях срещнал тази вечер, може би щях...
– Тръгвай – кротко каза Джоунс и сложи ръка върху дланта на рамото си. – Знам. Няма нужда да ми благодариш.
След по-малко от две минути Уокър излезе от тоалетната. Сметката беше платена, а старецът си беше заминал.
ПЕТА ГЛАВА
– ПОЗНАВАШ ЛИ ДЖОУНС? – попита ме Робърт Крафт, докато стояхме на стъпалата пред входа на клуба. Робърт беше собственик на "Крафт Фармс" – един от най-хубавите голф клубове по крайбрежието на Мексиканския залив. Днес се бях отбил при него на обяд.
– Да, познавам го – отвърнах и плъзнах поглед по дължината на сградата. Наблизо стоеше самият Джоунс, куфарът както винаги бе в краката му. Беше заобиколен от младежи – момчета и девойки: пораснали тийнейджъри или около двайсетина годишни. Смееха се с глас и попиваха всяка дума на стареца.
– Какви са тези деца?
– Момчетата, които носят стиковете на клиентите, сервитьорки, градинари... Всъщност това са млади хора, които работят за мен в клуба, но в момента не са заети. – Робърт се ухили и добави: – Е, някои може и да трябва да са си на работното място, но...
– Откъде познаваш Джоунс? – попитах аз.
– Татко го познаваше – отвърна Робърт, все така загледан в младежите, наобиколили стареца с куфара. – Преди татко да срещне мама, Джоунс го измъкнал от някаква каша. – Той ме погледна. – Не му разкрил някакви истини свише във всеки случай. Било нещо от рода на:
"има и друг начин да погледнеш на нещата". Татко обаче никога не забрави думите му.
– Често ли виждаш Джоунс? – запитах аз. Очите на Робърт придобиха странно изражение.
– Ами ти? – изстреля той в отговор.
– Аз попитах пръв – казах и двамата се засмяхме. Робърт хвърли поглед към възрастния мъж и продължи:
– Веднъж попитах татко как е изглеждал Джоунс като млад. Той отвърна, че винаги си е изглеждал по един и същи начин. Не се е променял.
Робърт посочи с палец през рамото си към Джоунс и се сети за въпроса ми:
– Виждал съм го... Чакай сега... Ами десетина-дванайсет пъти в различни периоди от живота ми.