– Как така "периоди"?
– Нали се сещаш... Джоунс обикаля наоколо, после пак изчезва за известно време... просто ейтака – приятелят ми щракна с пръсти. – Понякога изчезва за толкова дълго, че забравям за него. Но винаги се връща.
Той се взря към терена за голф в далечината.
– Татко започна да разработва тази земя – каза и посочи с широк жест околния пейзаж. –
Преди да направим игрището за голф, бяха полета с гладиоли. Татко ги отглеждаше. Когато преди няколко години аз поех нещата, татко поръча да пускам Джоунс да се разхожда из клуба свободно.
– Сериозно?
– Ами да. Джоунс не играе голф. Само се размотава наоколо и разговаря с хората.
Понякога го виждам в трапезарията, друг път на терена – все е потънал в някакъв сериозен разговор с някого. Не знам къде преспива. Всъщност не знам дали изобщо спи. Никога не нощува наблизо. Бях поръчал да го хранят гратис, но той не пожела – винаги си плаща. Сервитьорките казват, че оставял и много големи бакшиши. Не знам откъде въобще взема пари, но съм почти сигурен, че ги държи в куфара. За Бога, там сигурно има всичко, но не и дрехи. Джоунс си ходи винаги облечен в едно и също.
Откъм групичката, наобиколила Джоунс, отново се чу бурен смях. Робърт се усмихна и поклати глава:
– Направо го обожават.
– Значи не пречи на клиентите. Не прилича много на тях – отбелязах и посочих към служителите, наобиколили стареца. – Не им ли отнема много от работното време?
– Честно да ти кажа – започна Робърт, – ако имаше някакъв начин да задържа Джоунс за постоянно тук, бих го сторил. Децата направо греят от щастие, когато са разговаряли с него.
Стават по-добри в работата си. Мислят и действат по-смело и по-бързо – във всяко едно отношение. Синът ми – нали го знаеш, Мич – ми разказа, че Джоунс им давал съвети. За някакви дребни неща от живота, но те го слушат, а съветите му много помагали. – Той поклати учудено глава. – Кога друг път си виждал хлапета да се интересуват от някакъв си ексцентричен старец? – После добави: – А чувал ли си какво се говори из града? Не са само младите. Хората непрестанно се оглеждат за него, разбираш ли, търсят го. А и Джоунс, нали го знаеш какъв е – разговаря с всички. – Робърт замълча замислено и добави: – Мисля, че този път се задържа тук по-дълго от обикновено.
Джоунс вдигна поглед към нас, видя ни, помаха за поздрав и продължи разговора си с младежите. Аз поклатих учудено глава и казах тихо, така че само Робърт да може да ме чуе:
– Джоунс.
– Не господин Джоунс – отвърна шеговито той.
– О, не – засмях се и аз. – Просто Джоунс. Протегнах ръка, за да стисна неговата на сбогуване, и тогава Робърт каза:
– Знаеш ли, татко не го наричаше Джоунс.
– Така ли? – учудих се аз. – А как?
– Ами, беше се запознал с него чрез работницитеемигранти от Латинска Америка, които беряха гладиолите, и затова го наричаше така, както го наричаха самите работници. Както всъщност го наричат и До ден-днешен всички латиноамериканци. Гарсия.
ДЖОУНС ВЕЧЕ СЕ БЕ СБОГУВАЛ С ПОВЕЧЕТО МЛАДЕЖИ, които се пръснаха по колите си из паркинга или се върнаха на работните си места. Но когато се обърна, за да се запъти към терасата на клуба, надвесена над езерото, забеляза, че трима от младите хора не си бяха тръгнали.
– Къде отиваш, Джоунс? – попита Карълайн, високото момиче, застанало точно зад гърба му. – Искаш ли една кока-кола? – После се обърна към другите двама младежи: – А вие искате ли?
Без да дочака отговор обаче, тя заяви:
– Четири коли значи. И се запъти към клуба.
Карълайн имаше дълга червена коса. Беше по-висока от Джоунс, хубава по някакъв стандартен начин. Учеше в горните класове на гимназията и беше едно от най-популярните момичета в района. Баща ѝ беше банкер и се занимаваше с ипотечни кредити, майка ѝ беше активна общественичка. Семейството живееше добре.
Докато вървяха към терасата, Джоунс хвърли поглед към най-добрата приятелка на Карълайн, Амелия, която вървеше от едната му страна. Тя беше две години по-голяма от Карълайн, учеше в колеж вече втора година, а сега си бе дошла у дома за пролетната ваканция. В профила ѝ влизаха хуманитарните специалности – литература, езици, философия, а историята на семейството си самата тя наричаше "мътна". До Амелия крачеше Ричи Уебър – красиво седемнайсетгодишно момче.
Групичката се качи на терасата и заобиколи отзад, за да е по-далече от входа на клуба.
Джоунс се настани на един от белите люлеещи се столове, Амелия стори същото. Карълайн се върна, раздаде напитки на всички и седна на дървения под на терасата. Ричи кацна на перилата, обърнал гръб на езерото.