Понякога ние пренебрегваме всички листа, които са се натрупали в краката ни, докато един истински приятел може да е успял да разгледа добре някои от тях.
– Всичко изглежда толкова трудно – тъжно промълви Карълайн.
– Съвсем не, мило момиче – отвърна Джоунс. – Всъщност съвсем не е трудно. Просто е различно. Опитай да помислиш малко в тази посока и всичко ще ти се види като нещо напълно нормално. Помниш ли определението за мъдрост? Мъдростта е способността да виждаш бъдещите последици от решенията, които взимаш днес. Семейството, приятелите – всички те са част от твоя живот по точно определена причина. В каквато и ситуация да попаднеш, те ще ти помогнат да погледнеш на нея от нова гледна точка. Те са източник. Обръщайте им внимание.
Джоунс посегна, взе ръката на Карълайн и помогна на момичето да се изправи. Амелия също стана, а Ричи протегна дясната си ръка на Джоунс за сбогом. Времето им беше изтекло.
– Само още един въпрос – каза момчето, като стисна десницата на стареца. Джоунс повдигна вежди. – Нали познаваш Емилио? Момчето, дето работи на игрището за голф?
– Познавам го – отвърна Джоунс.
– Той защо те нарича "Гарсия"? Старецът се ухили.
– А защо не? На вас не ви ли приличам на латиноамериканец?
– Честно да ти кажа – отвърна Ричи, – винаги съм си мислел, че си чернокож.
– Има ли някакво значение? – попита Джоунс, като местеше погледа си от Ричи към Амелия и Карълайн.
– Ами... Не, няма значение.
– Не.
– Разбира се, че не. Джоунс широко се усмихна.
– Ами ето ви го отговора – каза той, слезе от терасата и бавно закрачи през паркинга.
ШЕСТА ГЛАВА
РОЗОВИТЕ И ВИОЛЕТОВИ ЦВЕТОВЕ НА АЗАЛИИТЕ БЯХА ТОЛКОВА ПИЩНИ, че засенчваха дряна и японските вишни и почти напълно скриваха зелените листа, които ги обграждаха. Това беше седемдесет и шестата пролет, през която Уилоу Калауей гледаше как азалиите цъфтят. Тя бавно запристъпя от верандата си през моравата и отиде до тротоара, където спря, за да изчака потокът коли да отмине. Уилоу живееше на Канал Роуд, около два километра западно от големия завой. Официално Канал Роуд беше известен като магистрала 180, но само туристите го наричаха така.
Докато чакаше, старицата се замисли. Спомни си времето, когато шосето пред нея беше черен път. Днес тя трябваше да чака на тротоара и да търпи мръсните газове и бързането на някакви хора, които не разбираше и които не бе молила да се местят да живеят наблизо. Хора, които вдигаха твърде много шум и не признаваха начина, по който се вършеха нещата едно време. Уилоу си спомни дните, когато тя и децата излизаха спокойно от къщи по това време вечер и играеха по бреговете на канала. Махаха на моряците от преминаващите шлепове и фантазираха за далечните места, към които те сигурно се бяха отправили. Днес риболовните корабчета и шлеповете бяха климатизирани и никой не излизаше на палубата, за да помаха на хората от брега. Все пак Уилоу отиваше край канала, сядаше и ги гледаше.
Възрастната жена пресече шосето колкото можеше по-бързо и се отправи към една пейка наблизо. Това не беше парк. До пейката нямаше нито стълб на уличното осветление, нито кошче за боклук. Наблизо не се виждаше нито тезгях за чистене на риба, нито чешма, нито пък знак, който да сочи какво тук е позволено и какво не. Просто една пейка, поставена до още една, същата като първата. Две пейки на един малък кей, не по-широк от два метра. Съпругът на Уилоу го бе построил и бе поставил пейките преди десетилетия.
По времето, когато кеят на брега на канала за обща гордост бе завършен, децата им вече бяха пораснали и се бяха отделили, оставяйки дома празен. Съпрузите останаха сами – Уилоу и Боби Грей – мъжът, за когото тя се омъжи, когато навърши шестнайсет години. Много вечери прекараха двамата, седнали на пейките. Помежду им стоеше голяма кана с подсладен чай с лед, те гледаха бавно прииждащия прилив и разговаряха. Понякога просто седяха неподвижни, усещаха присъствието на Бога и се обичаха един друг. Така беше до деня, в който Боби почина.
Томи, най-големият син на Уилоу, живееше в Далас. Имаше свои деца, имаше дори и внуци. Рей и Марта, близнаците, бяха в Сарасота, всеки със собствено семейство. А Брадфорд, изтърсачето на Уилоу, беше мъртъв. Беше ѝ трудно да повярва, че е надживяла едно от децата си, но това беше истината. Брад беше само на четирийсет и седем години, когато почина. Тя продължаваше да мисли за него като за малкото бебче. Последното ѝ детенце. Да, за другите той беше възрастен мъж, но за Уилоу си остана сладкото дете, което тичаше босичко сред нацъфтелите пълзящи храсти в градината, смееше се на най-глупавите вицове, но една година на Коледа плака жално, натъжен от това, че малкият Исус е трябвало да се роди в ясла.