– Когато Боби Грей почина, не ме болеше толкова. Една майка не бива да надживява децата си... Толкова е жестоко. – Долната ѝ устна потрепери и промълви тихо: – Вече не съм нужна никому. Кога, за Бога, остарях толкова?
Тя подсмръкна силно и вирна решително брадичка.
– Боже, чуйте ме само. Приказвам като луда. Моля да ме извините. Сигурно ме смятате за ужасно нетактична.
– Не, няма такова нещо – кротко отвърна Джоунс. – Съвсем не. И за миг не съм помислил, че сте нетактична. Е, преценката ви е погрешна, но изобщо не сте нетактична.
Уилоу рязко се обърна към него. Не беше сигурна, че е чула добре.
– Моля?
Джоунс се усмихна и заговори бавно, подбирайки внимателно думите си:
– Мила госпожо. Аз напълно изключвам възможността вие изобщо някога да проявите нетактичност. Но въпреки това – той вдигна пръст, – когато все пак заявите очевидно нелепото твърдение, че "вече не сте нужна никому", то позволете ми решително да не се съглася с вас.
Уилоу се извърна отново и се втренчи във водата.
– Толкова е мило от ваша страна – каза тя.
– Но вие все пак не ми вярвате? – попита Джоунс, макар че отлично знаеше отговора.
Уилоу бе твърде възпитана, за да стане и да си тръгне или дори направо да каже на господина да си гледа работата.. За Бога! Беше възмутена от факта, че човек, когото изобщо не познава, има дързостта да коментира изводите, до които тя бе стигнала в резултат от целия си живот. Че и да настоява на това!
– Господине – каза тя малко раздразнено, – аз съм само една старица, която желае да доживее дните си, без да пречи с присъствието си на онези, които все още имат много работа в този живот.
Джоунс вдигна ръце и обърна очи нагоре:
– О, Господи! Не позволявай тази ненужна старица да умре на пейката до мен.
Той задържа театралната си поза, но погледна към Уилоу с крайчеца на окото си.
– Не се подигравайте – каза възрастната жена. Той тихичко се засмя:
– Добре. Тогава и вие бъдете сериозна. Не сте чак толкова стара. Колко стар мислите, че съм аз?
Джоунс млъкна, а тя обърна поглед към него.
– Хайде де... помислете. Огледайте ме хубавичко. На колко години мислите, че съм аз?
– Нямам представа – отвърна Уилоу.
– Тогава – обяви той добродушно – ставаме двама, защото аз също нямам никаква представа!
Двамата се разсмяха, а Джоунс добави:
– Спрях да броя годините на петдесетата годишнина от трийсет и деветия ми рожден ден!
Уилоу поклати глава:
– Наистина ли не знаете?
– Е, все мога да предположа нещо, плюс-минус няколко десетилетия – отговори Джоунс,
– Но какъв е смисълът? Нима броят на преживените години може да определи как се чувстваме?
Освен това, мило момиче – а аз наистина ви смятам за момиче – кой ви е дал право да решавате, че няма какво повече да правите на този свят, че няма какво повече да му предложите?
– Ами – отвърна Уилоу – това е обективното положение на нещата. Боби почина, децата си имат свой живот... – Тя се поколеба, но след това, сякаш за да убеди сама себе си, категорично заяви: – Всяко нещо свършва някой ден, а и в края на краищата старите не са ли длъжни да отстъпят място на младите? Просто чувствам, че моето време е изтекло.
– Леле майко! – възкликна Джоунс и тупна с длани коленете си. – Направо трябва да се радваме, че не всички се чувстват като вас! В противен случай светът със сигурност щеше да се лиши от някои от най-високите постижения на човека.
– Господин Джоунс – каза Уилоу, като се мъчеше да не се засмее, – вие пак ми се подигравате.
– Може би ви се подигравам, а може би не – отвърна Джоунс, – и стига с този "господин". Нека да ви предложа една по-различна гледна точка към въпроса за това дали времето ви е изтекло. Не мислите ли, че е било много добре, дето Харлан Сандърс не се е пенсионирал, когато навършил шейсет и пет години?
Името очевидно не говореше нищо на Уилоу.
– Кой е Харлан Сандърс?
– Навярно го познавате като полковник Сандърс[14]. – На шейсет и пет години той взел една от семейните рецепти за пържено пиле и отворил верига ресторанти, в които да го сервира.
Целият му капитал в началото била пенсията му – сто и пет долара месечно.
– Не знаех това – каза Уилоу. – На шейсет и пет години, казвате? Чудесно постижение за младеж.
Джоунс тихичко се засмя.
– Точно това си помислих, че ще кажете... Ами помислете тогава за Бенджамин Франклин.
Той изобретил бифокалните лещи, когато бил на седемдесет и осем. Уинстън Чърчил бил на същата възраст и вече оставил зад гърба си не едно поприще, когато написал книга и тя спечелила Нобеловата награда за литература. Да продължавам ли?
14
Харлан Дейвид "Полковник" Сандърс (1890-1980) – създател и собственик на веригата ресторанти за бързо хранене К С. – Б.пр