Както и да е, никога не разбрах как точно е направил къщичката. Впоследствие научих, че Скот и Клеър работели в AmaZuluInc.com, а това била фирма, която внасяла нестандартни материали за нуждите на компании като "Дисни" или големите аквариуми с атракциони, но когато говорих с тях, и двамата се заклеха, че през онази нощ не са припарвали до къщата ми, нито пък някога са чували за клиент на име Джоунс. Както можете да си представите, синовете ми изпаднаха във възторг от къщичката. Играят си в нея всеки ден и досега.
По онова време бях започнал да установявам колко странно е да чувам все повече и повече истории за "срещи с Джоунс" от местните хора, които дори не знаеха, че аз го познавам.
Присъствието му беше започнало да предизвиква у всички сериозно вълнение.
Заради славата му на честен и мъдър човек с отлично чувство за хумор всеки път, когато се появявал някъде, край него се събирала тълпа от хора, които искали да зададат въпроси и да чуят отговорите му. Изглежда, всеки присъствал на подобна среща, излизаше от нея обогатен с нова гледна точка към преживяванията и опита си. Тя му помагала да премисли нещата, да си отдъхне за миг и след това да започне живота си наново, но вече с друго отношение към него. Чувах и за хора, които разговаряли с Джоунс на четири очи. Повечето от тези лични срещи били резултат от някакво мистично съвпадение на време и място, след което старецът влизал в живота на определени хора. Тези истории ми напомниха моята първа среща с Джоунс в онази вечер под кея преди толкова години.
Един преди обед минах край заведение на плажа и видях пред него грамадна табела.
Собственикът бе изписал с огромни букви думи, казани от Джоунс, така че всеки да може да ги види. Старецът бил изрекъл тези думи по време на един разговор с няколко души във връзка с честите урагани, които бяха опустошавали бреговете на Залива през последните няколко години.
Мой приятел вече ми беше цитирал тези думи по друг повод, местните хора си ги повтаряха постоянно, но да ги видя написани на такава голяма табела беше наистина забележително.
Думите бяха следните:
Възстановявайте живота със сърце, изпълнено с благодарност. Може да сте изгубили къщата си, но не сте изгубили дома си. Помнете, че още дишате...
Джоунс
Смях се, когато чух, че Джоунс бил и в една от местните църкви (няма да казвам в коя) и когато пасторът запитал дали някой има специално желание за тема на днешната проповед, Джоунс се изправил и казал: "Бих искал всички днес да се помолим в тази църква да има повече усмихнати лица." После добавил с типичния си маниер: "Струва ми се, че повече хора ще поискат да попаднат в Рая, ако знаят, че той няма да им прилича на църква!"
Невероятно. Старецът просто казал истината и хората до един я приели с добро чувство, разтворили съзнанието си за нея. В присъствието на Джоунс се разтапяха и най-коравите сърца.
ХЕНРИ УОРЪН НАПУСНА АТЛАНТА малко след полунощ и се отправи към брега. Мина през Монтогомъри в пълна тишина – умишлено не беше пуснал радиото в колата. Точно преди пет часа призори направи завой, слезе от шосе 1-65 и пое на юг по магистрала 59 право към плажа. Хенри Уорън беше на трийсет и две години и имаше съпруга, която виждаше рядко и която в момента беше бременна с първото им дете. Живееха в Бъкхед, предградие на Атланта.
Трудно изплащаха къщата. Имаха и един малък апартамент на брега на Залива.
Хенри намираше финансовото си състояние за абсолютно незадоволително. Въпреки това той беше човек с "големи планове" и неуморен работохолик, но понякога се чудеше дали всъщност не си блъска главата в някаква стена, без дори да си дава сметка за това. В повечето случаи обаче той лесно прогонваше подобни мисли и продължаваше напред.
Хенри смяташе себе си за отличен мениджър. Освен рекламната агенция в Атланта, в която за него работеха пет души, той притежаваше и фирма за ландшафтно оформление, която действаше около брега на Залива. Там разполагаше с два екипа, всеки от които в зависимост от конкретната задача наброяваше между три и седем човека. Уорън караше двегодишен шевролет, взет на лизинг, с който беше навъртял вече повече от сто хиляди километра почти само от пътувания между Атланта и брега.
Хенри кара повече от час на юг по магистрала 59. Беше отворил прозореца до себе си в опит да остане буден. Най-после стигна до края на магистралата, зави надясно по Уест Бийч Булевард и зърна изгряващото слънце в огледалото за обратно виждане. Хвърли поглед към часовника на таблото – шест и десет. Нямаше време да се отбие да апартамента си, но все пак можеше да почине няколко минути, преди да дойдат хората му от двата екипа във връзка с новата задача, която наскоро беше спечелил на търг. Ставаше дума за ландшафтно оформление на нов жилищен комплекс, а това – Хенри ясно си даваше сметка – щеше да изисква общите сили на всичките му хора.