После застина, защото погледът му срещна най-сините очи, които някога бе виждал.
Кристалната им яснота го прикова на място и за миг му се стори, че ще припадне. След това се окопити и успя да изръмжи:
– За мен ли работиш?
– През целия си живот – отвърна с усмивка старецът пред него.
Странен отговор от човек, когото Хенри бе сигурен, че никога досега не е виждал. От друга страна, старецът му се стори смътно познат. За миг всичкият гняв на Хенри се изпари. На негово място остана само едно огромно смущение.
– Как каза, че ти е името?
– Джоунс. Знам, че ти предпочиташ да се обръщат към теб с "господин Уорън", но какво ще кажеш днес да си говорим като приятели?
Хенри кимна тъпо. Какво му ставаше? Усети как главата му се изпразва. Съзнаваше единствено присъствието на стареца пред себе си, виждаше само очите му. Те го приковаваха и привличаха цялото му внимание върху лицето и гласа на стареца.
– Хайде да отидем на сянка – предложи Джоунс и тръгна към един дъб наблизо. – Искам да те питам някои неща.
– Но работата... – Уорън вяло махна към работниците и трескавата им дейност.
– Работата ще се свърши – отвърна Джоунс, като погледна към обекта. – Днес е много важен ден за теб и... просто трябва да поговорим.
Старецът прехвърли очукания си куфар в другата ръка, а със свободната прегърна Хенри през раменете и леко го насочи към сянката на дъба, където можеха да останат насаме. Хенри от своя страна изобщо не желаеше да тръгва със стареца, не разбираше защо все пак тръгна, но закрачи покорно, без да каже и дума.
– Седни тук – рече Джоунс и Хенри послушно се отпусна на земята. – Искаш ли да ти донеса малко вода?
Хенри отрицателно завъртя глава. Сякаш изплуваше от някаква мъгла. Мозъкът му работеше едновременно в няколко посоки. Толкова съм уморен. Последвах стареца дотук, защото... Какво се предполага, че трябва да сторя? Да говоря? За какво?
– Млади човече?
Хенри вдигна очи към Джоунс, който беше сложил куфара си легнал точно отпред и се бе настанил върху него по турски.
– Млади човече? Чуваш ли ме?
– Да, господине – отвърна Хенри, като се зачуди защо старецът говори толкова високо.
Гласът му сякаш поглъщаше шума от преминаващите коли и от машините, които работеха на обекта зад гърба им.
– Да, господине – повтори младият мъж. – Чувам ви.
Изведнъж Хенри усети как го обзе паника: Какво става? Кой е този човек? Защо не мога да се изправя? Джоунс положи длан върху ръката му и напрежението на Хенри за миг изчезна.
– Кой сте вие? – попита Хенри малко уплашено. – Какво искате от мен?
Джоунс пусна ръката на Уорън, но го потупа още няколко пъти, преди да се отдръпне.
– Дошъл съм да ти съобщя лоши новини – отговори старецът.
После се приведе напред и прошепна:
– Ти скоро ще умреш.
Хенри вече беше в такова състояние, че физическите му реакции бяха сведени до минимум, но съзнанието му се мяташе неконтролируемо и пищеше, подканяйки го веднага да стане и да избяга от този старец, от това място. Вместо това той само прошепна:
– Не разбирам.
– Животът е само дъх, непостоянен като морски бриз: стръкче трева, което днес е яркозелено и здраво, само за да увехне утре, да загине и да изчезне. Ти скоро ще умреш. А след погребението приятелите и семейството на Хенри Уорън ще се съберат в дома му, за да хапнат пържено пиле и бананов пудинг. Събрани заедно, те ще кажат за Хенри същите думи, които биха казали за всеки друг човек, за когото не им пука особено. Защо ли? Защото животът прилича на игра "Монополи". Уж притежаваш най-скъпите хотели и най-престижните квартали, но накрая всички фигурки си отиват обратно в картонената кутия. Следващото поколение ще извади отново всичко, което е останало от теб, ще си играе с него или ще се започнат битки кой да го получи.
Синко, много пъти съм те чувал да споменаваш големите си планове, "голямата картина", но искам да знаеш, искам от мен да запомниш, че тази "голяма картина", която се намира в твоята глава, ще те доведе само до живот, изпълнен с отчаяние, болка и мрак.
Хенри слушаше, а мъглата в главата му започна да се вдига. Все още не можеше да откъсне очи от приковаващия го поглед на стареца, но отлично чуваше и разбираше всяка дума.
– Казвате, че скоро ще умра... – внимателно проговори той.
– Исках само да ти привлека вниманието – отвърна Джоунс, – но признай, че това е интересна гледна точка. Смъртта е абсолютен факт както от твоя живот, така и от живота на всички край теб – и Джоунс махна с ръка, за да покаже хората наоколо. – Те също скоро ще умрат. Всъщност – прибави той и намигна на Хенри, – ако пресметнем живота им в кучешки години, някои от тях вече са мъртви!