Той проплака за последно и пристъпи напред. Закашля се високо и изтри нос с ръката си.
Тъмната му коса бе дълга и рошава, но чиста. Къпе се в хотелските басейни, помислих аз. Беше на деветнайсет или двайсет години, слаб и жилав, и дори в заобикалящия ни сумрак виждах колко загоряла е кожата му.
– За нещо специално ли плачеш? – запита Джоунс. Без да обръща внимание на въпроса, момчето подсмръкна и попита:
– Арестуван ли съм? Джоунс се обърна към мен:
– Този отговор е почти толкова глупав, колкото и "Да ме ограбиш ли искаш?".
После се извърна отново към младежа и попита:
– Освен за откраднатите безалкохолни в хладилната чанта зад гърба ти и за някое и друго влизане в чужд гараж след мръкнало, има ли още нещо, за което би трябвало да те арестуват?
Момчето поклати глава.
– Добре тогава... Джейсън – каза многозначително Джоунс. – Не се плаши. Аз съм доста стар. Мислиш ли, че лесно би могъл да се справиш с мен?
Старецът сви юмруци и замахна бързо няколко пъти, сякаш се боксира.
Момчето леко се усмихна.
– Откъде знаете името ми? – попита то. – Кой сте вие?
– Казвам се Джоунс. Без "господин" отпред, просто Джоунс. А това е Анди.
И той погледна към мен през рамо.
– Откъде знаеш името ми?
– Е, не е голяма философия – отвърна Джоунс. – Наблюдавам те от доста време.
Точно същото каза и на мен някога...
– Младежо – започна Джоунс, без да обръща внимание на мислите ми, – ако ни почерпиш по една кока-кола от ония, дето са скрити зад теб, можем да започваме.
Джейсън не мръдна.
– Какво да започваме? – попита той предизвикателно.
– Време е да прозрем някои неща – отговори Джоунс. – да надникнем в сърцето ти. Да натрупаме малко различни гледни точки.
Все още нащрек, младежът промълви:
– Не разбирам за какво говорите... Джоунс ме погледна, намигна ми и отговори:
– Аз съм проницател. Това е дарбата ми. Някои хора могат да пеят или да тичат много бързо, а пък аз виждам разни неща, които другите не забелязват. А повечето от тези неща изобщо не са скрити, ако искаш да знаеш. Старецът вдигна рязко глава.
– В различните случки и у всеки човек аз виждам такива подробности, които хвърлят нова светлина върху нещата. Дават нова гледна точка. Всъщност точно това им липсва на повечето хора – гледна точка, по-широк поглед върху цялата картина. Така че аз им осигурявам такъв поширок поглед... Давам им възможност да премислят, да си поемат въздух и да започнат живота си наново.
Старецът и младежът се гледаха втренчено известно време в мълчание, след това Джейсън се скри в мрака отзад и след малко се върна с три кутийки. Едната задържа, втората подаде на Джоунс, а третата ми подхвърли с широк замах. Хванах я и срещнах очите на младежа. Беше я хвърлил доста по-силно, отколкото бе необходимо. Не крие агресията, помислих аз. Много, много разгневен. Знам, добре знам как се чувстваш, момче. Джоунс отлично забеляза как Джейсън хвърли кутийката към мен, но не каза нищо.
– Благодаря за колата – каза старецът. – После се обърна към мен и забеляза лукаво: –
Рефлексите ти са доста добри.
Все още се борех с порива да хвърля кутийката с кока-кола обратно към момчето. Сега обаче кимнах и се усмихнах леко на Джоунс.
Той се обърна към младежа:
– Значи... Останал си без семейство, така ли?
– Откъде знаеш?
Джоунс сви рамене, сякаш казваше: Че това всички го знаят. Джейсън ме погледна. Двамата с него обаче отлично знаехме, че това не отговаря на истината.
– Умряха... Разделиха се... Избери си – отвърна Джейсън. – И в двата случая няма значение. Джоунс размисли върху думите му и кимна:
– Съжалявам за начина, по който се чувстваш в момента, но ако размислим за бъдещето ти, си напълно прав. Няма никакво значение.
Думите на стареца разгневиха Джейсън още повече.
– Това пък какво значи?
– А, нищо – отвърна Джоунс с престорена невинност. – Просто съм съгласен с теб. Няма значение какво е миналото ти, защото винаги можеш сам да избереш бъдещето си. Помислих, че това имаш предвид.
Джейсън млъкна, а аз за малко не се изсмях с глас. Старецът го беше притиснал в ъгъла и младежът отлично го съзнаваше. Но както бях постъпил и аз преди години, направи още един опит да защити гледната си точка.
– Виж. При мен положението е безнадеждно. Очевидно е, че животът ми върви от зле на по-зле. Така че дай да оставим тия приказки за бъдещето, а?
Джоунс поклати глава.
– Не – каза той. – Извинявай, но няма да ги оставим. Аз не мога да ги оставя.