Бавно положих длан върху куфара, подържах я за малко там и я отдръпнах. Вдигнах поглед и видях, че към групата тихичко са се присъединили още хора. Том и Беки от аптеката, маникюристките от фризьорския салон, двете момчета от магазина за риболовни принадлежности – всички бяха дошли да погледат или да почакат... Аз самият не бях сигурен какво точно правим. Новината се разнасяше из града. Погледнах нагоре:
– Да го внесем ли някъде?
Всички единодушно се съгласиха, че ще е най-добре да махнем куфара от паркинга.
Изправих се и погледнах Тед.
– Ти – каза той кратко и отстъпи назад.
Така че аз вдигнах куфара на Джоунс. Беше изненадващо лек, макар че според мен не беше празен. Всички – вече бяхме около двайсет души – поехме през паркинга и влязохме в кафене "Бежинет". Занесох куфара до една от масите в средата и внимателно го сложих отгоре ѝ, легнал на една страна. Всички от паркинга бяха в кафенето и смутено стояха прави, докато Ал не се зае да налее кафе и да раздаде чаши на хората. Скоро се разположихме колебливо по масите наоколо.
– Едни съседи бяха започнали процедура по развод – каза Клей, без да се обръща към никого конкретно, – но после срещнаха Джоунс.
Всички вдигнахме очи и го погледнахме. Клей сви рамене.
– Просто ми се прииска да ви го кажа – обясни той.
– Дали Джоунс е добре? – попита Сюзън. Питаше точно мен. – Искам да кажа, дали не е пострадал някъде, дали не е ранен?
– Не знам – отвърнах честно аз. – Надявам се, че не... пък и не вярвам да е пострадал.
Нали си го знаете Джоунс. Идва и си отива. Няма правило кога ще изчезне или накъде ще поеме.
– Замълчах и добавих: – Макар че никога не съм го виждал без куфара.
Всички вперихме очи във вехтия стар куфар, около който вече се бе оформила някаква загадка, в която никой от присъстващите не искаше да участва.
Вратата се отвори и обърнахме глави. Влязоха още няколко души. Сред тях бяха Робърт Крафт и Бари и Ян Хенсън. Робърт придърпа стол и седна до мен.
– Чух – каза той и тихичко добави: – Някакви новини? Аз поклатих глава.
Ал остави по масите наоколо големи подноси с курабийки и наля кафе на новодошлите. В
кафенето влизаха все повече и повече хора: Джон и Шанън Смит, Майк и Мелани Мартин, Джонатан и Дебра Лангстън, Алън и Карън Макбрайд, съпрузите Грантъм, съпрузите Милър, съпрузите Норууд, цялото семейство Уорд, всички от семейство Кайзър... Останалите не ги познавах. Хората нервно надигаха чашите с кафе, но забелязах, че колкото и сладко да ухаеха курабийките, изглежда, никой нямаше апетит.
– Хей, хора – обадих се, сякаш идеята ми бе хрумнала току-що. – Просто от любопитство... Дали някой от вас знае къде нощува Джоунс? Къде отсяда? Дали някога е нощувал у някого от вас?
Срещнах празни погледи.
– Добре де – въздъхнах. – Само си помислих...
– Нали знаеш – каза Тед, – че веднага бих отишъл да го търся, ако имах и най-малка представа откъде да започна.
– Е – обади се Алън, – Джоунс и преди е изчезвал. Имало е дълги периоди, когато не сме го виждали, нали така?
Всички го изгледахме и той повдигна рамо:
– Да, знам. Никога без куфара.
Откакто бях оставил куфара на масата, нито аз, нито някой друг се бе докосвал до него.
Вратата отново се отвори и влезе Джейсън, момчето от кея. След него вървяха няколко от собствениците на яхти от пристанището. Кимнах му, а той ми махна.
– Предполагам, никой от нас не знае откъде всъщност е Джоунс... – обади се някой.
Да, никой не знаеше.
– Животът ми беше на приключване, когато срещнах Джоунс – каза Джейк Конър. –
Мисля, че за никого не е тайна, че бях фалирал.
Всички глави рязко се обърнаха към него. Джейк Конър? Фалирал? Е, за мен това си беше тайна. Джейк беше един от най-богатите хора в района. Както и един от най-подлите, ако човек вярва на всички истории, които се носеха за него. Същите тези истории обаче разказваха и как преди няколко години Джейк се променил коренно само за една нощ, но никой не знаеше причината за това. Сега явно щяхме да я узнаем.
Джейк започна:
– На никого не съм разказвал това преди. Когато казах: "Животът ми беше на приключване" не бях напълно искрен. Аз сам възнамерявах да сложа край на живота си. Няколко неотложни плащания съвпаднаха с момента, в който борсата се срина. Бях напълно съсипан финансово. Изпитвах срам. Бях... уплашен. Така че една вечер изкарах "Мисти Лин" от пристанището и подкарах към провлака.