Следвайки тази си мисъл, аз постепенно се убедих, че принципите на успеха – успех във всичко: в отглеждането на деца, в печеленето на пари, в личните отношения и в ръководенето на други хора – не се различават много от закона за гравитацията. След като те действат винаги, независимо дали си давам сметка за тях или не, заключих аз, защо пък да не ги впрегна в своя полза и да не започна да ги прилагам в ежедневния си живот, за да постигна бъдещето, което Бог желае за мен?
Така и направих.
Животът ми днес, доброто в живота на семейството ми и всички успехи, на които съм се радвал, са пряк резултат от силата на тези седем принципа. Преди няколко години ги споделих със света чрез една книга, която стана бестселър на "Ню Йорк Таймс" и до днес вече е преведена на двайсет езика. Книгата се казва "Съкровищата на пътешественика " и помага на фирми, екипи, държавни служби и отделни хора по целия свят.
"Съкровищата на пътешественика" разказва историята на едно семейство, което преживява тежки дни. Главата на семейството Дейвид Пондър получава възможност да пътува през времето и при тези пътувания се среща със седем исторически личности, които също преживяват трудности. Всеки от седмината – сред тях са Хари Труман, Ане Франк, Ейбрахам Линкълн, цар Соломон и Христофор Колумб – споделя с Дейвид по един принцип, който той да усвои и да възприеме като свой. Чрез тях животът на Дейвид се променя завинаги.
ТАКА ЧЕ АКО НЯКОЙ ОТ ВАС МЕ Е СЛУШАЛ ДА ГОВОРЯ ПО СЕМИНАРИ, прехвърлял е написаното от мен и се е чудил как е станало така, че съм прочел над двеста биографии – книги, които са ме довели до осъзнаването на седемте принципа – вече знаете отговора. Един стар човек на име Джоунс някога се заинтересува или може би се съжали над младеж, който преживяваше най-тежките си дни.
Мисля за Джоунс всеки Божи ден през последните двайсет и пет години. В деня на сватбата си се надявах той да дойде. Исках да седи на първия ред – там, където щеше да седи баща ми, ако беше жив. Когато се раждаха синовете ми, аз и двата пъти излизах за малко пред болницата съвсем самичък, заставах в сумрака на ранното утро и се надявах да видя Джоунс, седнал отпред, усмихнат, готов да ме посъветва и да ме успокои в тревогата ми от бащинството. Колко пъти съм искал пак да прекарам, макар и само час със стареца, но напразно. Никога повече не го видях.
До миналата седмица.
ВТОРА ГЛАВА
ДА СИ ПРИЗНАЯ, В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ПОВЕЧЕ от двайсет години се бях вглеждал внимателно във всеки белокос възрастен мъж, когото срещнех, с надеждата да позная в него Джоунс, но винаги оставах разочарован. Стараех се да си внуша, че е напълно безсмислено да се надявам, все пак Джоунс си беше старец още тогава. Колко по-стар трябваше да е сега? Найпосле реших, че приятелят ми е починал. Просто беше невъзможно още да е жив.
Миналия четвъртък обаче седях по обяд в "Морска пяна" – същият онзи ресторант, в който Джоунс беше уредил да обядвам за по един долар. Собственичка все така си беше Нанси и аз често се отбивах да хапна там, макар че вече плащах пълната цена на храната. Бях си взел сандвич със скариди и дразнех Уили, който ядеше сурови стриди, когато към нас се приближи Нанси.
– Здрасти, Нанси – казах аз.
– Здрасти – отвърна тя с усмивка. – Уили пречи ли ти?
– Пречи ми! – отговорих през смях. – Уили винаги ми пречи.
– Хайде сега приказки! – възмути се той, отвори нова стрида и я сложи в чинията си. –
Бъди добър към Уили. Има куп свестни хора, които чакат да ти седнат на стола.
Тримата се засмяхме, но аз се огледах и забелязах, че Уили е напълно прав. Пролетната ваканция беше в разгара си и малкият ресторант, надвесен току над водата, беше препълнен.
Дори отвън имаше хора, които чакаха за маса или да се освободи място на бара.
– Толкова се радвам да видя пак стария ти приятел – каза Нанси. – Искаш ли още студен чай?
– Да, ако обичаш – отвърнах и побутнах пластмасовата си чаша към нея. – Кой стар приятел?
– Ами Джоунс – отговори тя и с кимване посочи някъде зад гърба ми. – Влезе преди няколко минути със семейство Хенсън.
В този миг Нанси видя смаяното ми изражение, може би дори и сълзите, които напираха в очите ми, докато оглеждах ресторанта, и смутено рече:
– Извинявай, че не ти казах още в момента, в който той влезе... Май и той не те видя, нали си с гръб към вратата. Смятах, че вие двамата... Ами... Поддържате връзка.