Джоунс седеше на масата в ъгъла заедно с Ян и Бари Хенсън. Беше с гръб към мен, но не можеше да има грешка – с бялата коса и кафявия куфар до краката си. Това беше Джоунс. Едва се удържах да не хукна през заведението, крещейки името му.
– Откога ли не е идвал? – зачуди се Нанси. – Не съм го виждала цяла вечност, но ми изглежда съвсем същият.
Да, Джоунс не се беше променил. Може би косата му бе малко по-къса, но съвсем малко.
Пак беше облечен небрежно, все така с дънки. Дори кожените чехли изглеждаха сякаш същите като онези отпреди двайсет и пет години, макар че това със сигурност не беше възможно.
Леко се промъкнах между масите, за да го погледна в профил, преди да го доближа. Все още не можех да повярвам, че това е Джоунс, все пак беше минало толкова време. Познавах Ян и Бари. Те ме видяха първи, Бари се изправи и ме повика по име. Понеже очевидно се бях отправил към тяхната маса, бяха решили, че отивам да си поприказвам с тях. При всички други случаи това щеше да бъде точно така. Но в момента се намирах в шок, така че семейство Хенсън не ме интересуваха.
Приближих се и въпреки шума край нас казах тихичко:
– Джоунс?
Той се обърна към мен и ми се усмихна.
– Господи! – възкликнах аз и се отпуснах на колене, за да го прегърна, без да му дам дори възможност да се изправи. – Не мога да повярвам, че те виждам. Просто не мога... Къде беше?
Мислех, че си починал. Толкова съм... Ей, знаеш ли, имам жена и две момченца.
– Знам, знам – отвърна той и също ме прегърна. – Спокойно. Имаме много време да си приказваме.
Изведнъж се смутих, защото се сетих колко хора наоколо ни гледат. Хенсънови също ни гледаха странно, но в момента това изобщо не ме вълнуваше.
– Вие двамата познавате ли се? – попита Ян. Предвид обстоятелствата това определено беше един от най-глупавите въпроси, които бях чувал през живота си, но почувствах, че не бива да я огорчавам. Във всички други случаи щях да отговоря нещо от рода на: Не, не се познаваме, просто се хвърлям да прегръщам всеки срещнат старец. Точно сега обаче овладях сарказма си и простичко отвърнах:
– Да, познаваме се. – И добавих: – Джоунс е единственият човек на света, на когото дължа...
– Срещнах Анди, когато той беше много, много по-млад – прекъсна ме весело, но твърдо Джоунс. После се обърна към мен и каза през смях: – Вече не си толкова кльощав, колкото беше тогава.
– Не, господине – отвърнах. – Сега ям по-редовно.
– Все неща, които обичаш? – продължи той, а очите му блестяха.
– Джоунс, ям само най-доброто и винаги имам панорамна гледка към океана.
– Добро момче си ти. – Джоунс стисна ръката ми над лакътя. – да се видим някъде покъсно?
Изведнъж осъзнах, че Ян и Бари се чувстват страшно неудобно, макар че, заклевам се, не можех да разбера защо.
– Ами да. Разбира се – отговорих. – Искаш ли да те почакам отпред или...
Разтворих ръце в смисъл "ще направим както кажеш".
– Виж какво – каза Джоунс, – искам да поговоря с новите ми най-добри приятели. Чакай ме след два часа на старото ни място, само че този път отгоре на кея, а не отдолу, става ли?
Той ми намигна.
– Може да накарам тези двама мили хора да ме закарат дотам, а може и да се разходим и те ще ме изпратят.
Кеят на Гълф Стейт Парк, старото ми убежище, беше само на километър и половина нагоре по брега. Виждаше се от ресторанта.
– Хубаво – отвърнах. – Ще се видим след два часа тогава.
Сбогувах се с Хенсънови, но отново забелязах, че и двамата (особено Бари) изглеждаха така, сякаш щяха да избухнат всеки момент. Как ги беше нарекъл Джоунс? Новите ми най-добри приятели? Какво ли означаваше това?
ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТ МИНУТИ ПО-РАНО Бари Хенсън беше излязъл от кантората на адвоката си. Всичко му беше като в мъгла. След двайсет и една години брак Ян беше подала молба за развод. Все още го обичала, но вече не го харесвала. Не се чувствала обичана от него – това бяха точните ѝ думи.
Бари беше президент на местния клон на най-голямата банка в щата. Печелеше добре и спестяваше разумно. Хенсънови не бяха кой знае колко богати, но нямаха дългове и живееха спокойно. Бари беше член на няколко граждански сдружения и активно се включваше в благотворителната дейност на църквата, към чието паство принадлежеше. Освен това беше прекрасен баща и отлично се грижеше за двете деца – четиринайсетгодишната Елизабет и десетгодишния Джаред.
Ян беше учителка, но спря да работи, когато Джаред се роди, и насочи цялата си енергия към Бари, децата и различни благотворителни каузи в района Ориндж Бийч. Беше слаба и елегантна, с късо подстригана тъмна коса. Всички в църковното настоятелство я обичаха, пееше и в хора на църквата.