Сега, след като бе имал възможност да размисли още малко, секторът реши, че събитието със сигурност може да бъде обяснено с моментно неправилно функциониране на сензорите. Трябваше само да прегледа още веднъж всичко, да прецени всички компоненти от вярната перспектива, да не мисли ограничено. Точно това се очакваше от нея като субперсона. Ако просто препращаше сляпо всяка аномалия, която не бе в състояние да обясни незабавно, екипажът с право можеше да я замени с друг глупав сектор. Или, още по-лошо, да я обнови с нещо още по-умно.
Тя изтри посланието от екрана на кралицата и веднага го замести с информацията, която Жасмина бе гледала в този момент.
Субперсоната продължи да се измъчва с проблема, докато, около минута по-късно, й изпратиха друга аномалия. Този път ставаше въпрос за дисбаланс в спомагателния двигател, незначително еднопроцентово колебание в конджоинърския двигател. Изправена пред нова спешна ситуация, тя реши да остави въпроса с планетата на втори план. Дори според бавните стандарти на корабната комуникация, една минута беше много време. С всяка следваща минута, през която планетата не се проявяваше, въпросното събитие щеше да пада на все по-ниско ниво сред приоритетите.
Субперсоната нямаше да го забрави — тя не беше в състояние да забравя каквото и да било — но само след час вече щеше да има още много проблеми, които да решава.
Така. Беше взела решение. Начинът да се справи със случая беше да се преструва, че нищо не е станало.
Затова се получи така, че кралица Жасмина бе информирана за аномалното сензорно събитие само за част от секундата. И никой от състоящия се от хора екипаж на „Гностично възкачване” — нито Жасмина, нито Грьолие, нито Куейч, нито някой от другите ултри — така и не разбра, че за половин секунда най-големият газов гигант в системата, която наближаваха, наречена без капчица въображение Писциум 107, просто бе прекратил съществуването си.
Кралица Жасмина чу приближаващите стъпки на главния лекар, които отекваха по металната стълба, свързваща командната й кабина с останалата част на кораба. Както винаги, Грьолие успяваше да създаде впечатлението, че не бърза ни най-малко. Дали не беше подложила на изпитание лоялността му със слабостта си към Куейч? Може би. В такъв случай вероятно беше време да помогне на Грьолие да се почувства отново оценен.
Потрепването на екрана в черепа привлече вниманието й. За миг някакъв кратък текст замести резюметата, които прелистваше — нещо за' някаква сензорна аномалия.
Кралица Жасмина разтърси черепа. Открай време беше убедена, че това ужасно нещо е обсебено. Ако не беше толкова суеверна, щеше да го изхвърли, но се говореше, че на хората, пренебрегнали съвета на черепа, се бяха случвали ужасни неща.
От другата страна на вратата прозвуча учтиво почукване.
— Влизай, Грьолие.
Бронираната врата се отвори. Главният лекар влезе в кабината, отворил широко и пребелил очи, докато свикне с полумрака в помещението. Грьолие беше слаб, спретнато облечен дребен мъж с пригладени, блестящи от белота коси. Имаше сплесканите, минималистични черти на боксер. Носеше бяла, чиста лекарска престилка, а ръцете му бяха винаги с ръкавици. Изражението му неизменно забавляваше Жасмина: той като че ли всеки момент щеше да избухне в плач или в смях. Това обаче беше илюзия: емоционалните крайности бяха почти непознати на главния лекар.
— Във фабриката за тела ли имаше работа, Грьолие?
— Малко, мадам.
— Предвиждам период, в който нуждите ни ще се увеличат. Производството й не трябва да намалява.
— Няма опасност от подобно нещо, мадам.
— Исках само да знаеш. — Тя въздъхна. — Е, приключихме с любезностите. Пристъпваме към работата.
Грьолие кимна.
— Виждам, че вече сте започнали.
Докато чакаше идването му, тя се бе привързала за трона си, кожените каишки обхващаха здраво глезените и бедрата й, дебела лента минаваше през корема, дясната й ръка беше фиксирана към страничната облегалка, само лявата й можеше да се движи. С нея кралицата държеше черепа. Беше го обърнала с лице към себе си, така че да вижда екраните, поставени в празните му очни орбити. Преди да вземе черепа, беше пъхнала дясната си ръка в скелетоподобната машина, закрепена отстрани на стола. Машината представляваше клетка от груби железни пръчки, оборудвана със завинтващи се тампони за оказване на натиск. Те вече притискаха кожата й достатъчно силно, за да й създават дискомфорт.
— Боли ме — каза тя.
Изражението на Грьолие моментално премина в усмивка. Той се приближи до трона и огледа машината. После се зае с тампоните, като ги настройваше фино, завинтвайки всеки път по четвърт оборот. Притискащите тампони се впиха в кожата на ръката на кралицата, поддържана от долната страна от друга редица фиксирани тампони. Главният лекар въртеше винтовете така внимателно, сякаш настройваше някакъв ужасен струнен инструмент.