— Свърши ли, Куейч? Представи ли случая си?
Той въздъхна.
— Така ми се струва.
— Чудесно.
Трябва да беше дала някаква тайна заповед, защото в този момент вратата на кабината се отвори. Куейч се обърна, когато нахлулият оттам студен въздух го погали по тила. Влязоха главният лекар и двамата ултри, които му бяха помагали при размразяването на Куейч.
— Приключих с него — заяви Жасмина.
— И какви са намеренията ви? — поинтересува се Грьолие.
Кралицата засмука нокътя на единия си пръст.
— Не съм си променила мнението. Сложете го в костюма.
ЧЕТИРИ
Арарат, 2675 година
Скорпион познаваше достатъчно добре Клавейн, за да не го прекъсва, докато обмисля нещо. Колко време бе минало, откакто му каза за падналия от Космоса предмет, ако наистина идваше оттам? Пет минути. През цялото това време старецът стоя с тържествен вид на статуя, със застинало изражение и неподвижно вперен някъде към хоризонта поглед.
Най-накрая, точно когато Скорпион започна да се пита дали приятелят му не се е побъркал, Клавейн заговори.
— Кога се случи това? Кога пристигна това „нещо”… каквото и да е то?
— Вероятно миналата седмица. Намерихме го едва преди два дни.
Настъпи нова смущаваща пауза, но този път продължи само около минута. Водата се плискаше в скалите и образуваше малки гъргорещи въртопи в плитките езерца по морския бряг.
— И какво точно представлява?
— Не можем да сме съвсем сигурни. Някаква капсула. Човешко творение. Предполагаме, че става дума за спасителна капсула, която дава възможност за многократно използване. Смятаме, че е паднала в океана и е излязла на повърхността.
Клавейн кимна, сякаш новината не беше от особен интерес.
— И сте сигурни, че не е останала от Галиана?
Изговори името й с лекота, но Скорпион можеше да предположи каква болка му причинява това. Особено сега, когато гледаше към морето.
Скорпион имаше известна представа какво означава океанът за Клавейн: едновременно чувство за загуба и най-жестокият вид надежда. В един миг, когато не беше нащрек, малко преди да се отлъчи доброволно от делата на острова, Клавейн бе казал:
— Вече всички си отидоха. Морето не може да направи нищо повече за мен.
— Те са все още тук — беше отговорил Скорпион. — Не са загубени. Ако не друго, поне са в по-голяма безопасност откогато и да било досега.
Сякаш Клавейн не можеше да види това и сам.
— Не — рече Скорпион, като си наложи да върне вниманието си към настоящето, — не мисля, че го е оставила Галиана.
— Помислих си, че може да съдържа послание от нея. Но явно греша, нали? Няма да има никакви послания. Не и по този начин. Нито от Галиана, нито от Фелка.
— Съжалявам — промълви Скорпион.
— Не е нужно. Такъв е ходът на нещата.
Онова, което Скорпион знаеше за миналото на Клавейн, се дължеше колкото на казаното му направо от него самия, толкова и на чутото оттук-оттам. Спомените винаги са били непостоянни, но в сегашната епоха бяха променливи като глина. За някои аспекти на миналото му вече дори самият Клавейн не можеше да бъде сигурен.
Някои неща обаче бяха сигурни. Някога Клавейн бе обичал жена на име Галиана: връзката им бе започнала преди няколко века. Ясно беше, че бяха родили — или създали, някаква дъщеря: Фелка; че тя беше едновременно ужасно увредена и ужасно могъща, и че беше събуждала в еднаква степен и любов, и страх.
Клавейн винаги говореше за тези времена с видимо щастие, помрачавано от знанието за това, което следваше.
Галиана беше учен, посветил се на увеличаване възможностите на човешкото съзнание. Но любопитството й не беше спряло дотук. Нейното истинско желание беше за близка връзка с реалността, в самия й корен. Невралните й експерименти бяха необходима част от този процес. За Галиана беше съвсем естествено следващата стъпка да бъде физическото изследване, навлизането в Космоса. Тя искаше да стигне по-дълбоко, отвъд картографираните райони, за да види какво има всъщност там. До този момент единствените индикации за извънземен интелект, намирани някога, бяха развалини и изкопаеми, но кой можеше да каже какво би могло да се открие по-навътре в Галактиката? По онова време най-отдалечените човешки поселения се намираха на двайсетина светлинни години, но Галиана възнамеряваше да пътува повече от сто светлинни години преди да се върне.