И го направи. Конджоинърите изпратиха три кораба, които се движеха с незначително по-малка от светлинната скорост, на експедиция в далечното междузвездно пространство. Експедицията щеше да трае поне век и половина. Клавейн и Фелка, които копнееха не по-малко за нови преживявания, тръгнаха с нея. Всичко вървеше по план: Галиана и нейните съюзници посетиха много звездни системи и макар така и да не откриха неоспорими доказателства за активен разум, описаха много забележителни феномени и откриха нови развалини. После пристигнаха новините, вече доста закъснели, за криза в родината им: за нарастващо напрежение между конджоинърите и техните умерени съюзници, демаршистите. Налагаше се Клавейн да се върне у дома, за да окаже тактическа подкрепа на останалите конджоинъри.
Галиана сметна, че е по-важно експедицията да продължи. След приятелската им раздяла в дълбокия Космос, единият кораб, на чийто борд бяха Клавейн и Фелка, се отправи обратно към родината им, докато другите два продължиха нататък.
Намерението им беше да се съберат отново, но когато най-сетне се върна в конджоинърската Майка Нест, корабът на Галиана се движеше на автопилот, повреден и мъртъв. Някъде в Космоса двата кораба бяха атакувани от някаква паразитна същност, която бе унищожила напълно единия от тях. Веднага след това черни машини се бяха впили в корпуса на кораба на Галиана, убивайки системно, един по един екипажа му, докато бе останала само тя. Черните машини се бяха инфилтрирали в черепа й, промъквайки се в гънките на главния й мозък. Най-ужасното беше, че тя все още бе жива, но напълно неспособна да действа независимо. Беше се превърнала в жива марионетка на паразита.
С разрешението на Клавейн конджоинърите я бяха замразили с надеждата някой ден да бъдат в състояние да го отстранят безопасно. И може би наистина щяха да успеят, но тогава бе настъпило разцепление, началото на кризата, която в крайна сметка бе отвела Клавейн до системата Ризургам и най-накрая — до Арарат. В конфликта замразеното тяло на Галиана беше унищожено.
Мъката на Клавейн беше безмерна и убийствена за душата. И според Скорпион щеше да го убие, ако хората му не се нуждаеха така отчаяно от водач. Нуждата да спаси колонията на Ризургам му бе дала възможност да се фокусира върху нещо друго, освен върху собствената си загуба. Тя го бе спасила от полудяване.
А по-късно дойде и нещо като утеха.
Галиана не ги беше завела до Арарат, но се беше оказало, че Арарат е един от световете, които бе посетила, след като се бе разделила с Клавейн и Фелка. Планетата я беше привлякла заради извънземните организми, които пълнеха океана й. Това бе свят на джъглъри, един особено важен факт, тъй като малко от посетилите джьглърови светове биваха наистина забравяни.
Патърн джъглъри бяха срещани в много светове със същия воден модел като Арарат. След многогодишни изследвания все още нямаше единодушие по въпроса дали извънземните бяха разумни същества сами по себе си. Ясно беше обаче, че ценяха високо интелекта и го пазеха с любящата преданост на музейни уредници.
От време на време, когато се случеше някой човек да плува в море на джъглърска планета, микроскопичните организми навлизаха в нервната му система. Процесът беше много по-мек от невронната инвазия, станала на кораба на Галиана. Целта на джъглъровите организми беше единствено да записват, да документират, и след като разгадаеха особеностите на действие на нервната система на плувеца, те се оттегляха. Умът на плуващия се улавяше от морето, след което той беше почти винаги свободен да се върне на сушата. И обикновено не усещаше никаква промяна. Рядко се оказваше, че е получил някаква неуловима дарба, съвсем фино подръпване на неврологичния му строеж, което му позволяваше да придобие свръхчовешки знания или прозрения. Обикновено това траеше само няколко часа, но понякога оставаше завинаги.
Нямаше начин да се разбере дали Галиана беше придобила някакви дарби след като бе плувала в океана на този свят, но съзнанието й несъмнено беше уловено. И сега беше тук, замръзнало под вълните, в очакване да бъде отпечатано върху съзнанието на друг плувец.
Клавейн бе отгатнал това, но не беше първият, опитал да се свърже с Галиана. Тази чест се падаше на Фелка. Тя бе плувала в продължение на двайсет години, потопена в спомените и леденото съзнание на майка си. През цялото това време Клавейн се бе въздържал да плува, може би от страх, че отпечатъкът от Галиана щеше да му се стори неверен, неотговарящ на неговия спомен за нея. Съмненията му бяха намалели с годините, но въпреки това той така и не се беше обвързал окончателно чрез плуването. Затова пък Фелка, която винаги бе копняла за сложния опит, който даряваше океанът, беше плувала редовно и беше споделяла преживяванията си с Клавейн. Чрез дъщеря си той бе осъществил отново някаква връзка с Галиана и засега, докато събереше смелост да се потопи сам в океана, това му беше достатъчно.