Но преди две години морето взе Фелка и тя не се върна.
Скорпион си помисли за всичко това, като подбираше думите си изключително внимателно.
— Невил, разбирам, че ти е трудно, но и ти трябва да разбереш, че това нещо, каквото и да е то, може да се окаже наистина сериозно за колонията.
— Ясно ми е, Скорп.
— Но мислиш, че морето е по-важно. Така ли?
— Мисля, че никой от нас няма представа какво всъщност има значение.
— Може и така да е. Мен например глобалната ситуация изобщо не ме вълнува. Това никога не е била силната ми страна.
— Точно сега, Скорп, глобалната ситуация е единственото, което имаме.
— Значи мислиш, че там милиони… милиарди хора ще умрат? Хора, които никога не сме срещали, хора, до които никога не сме се доближавали поне на една светлинна година в живота си?
— Мащабите са горе-долу такива.
— Е, съжалявам, но главата ми не работи по този начин. Просто не съм в състояние да преработя подобен тип заплаха. Аз не се занимавам с масовите унищожения. Умът ми е много по-фокусиран локално, за да мога да го направя. А точно сега имам локален проблем.
— Така ли смяташ?
— Имам да се тревожа за сто и седемдесет хиляди души. Тази бройка умът ми все още е в състояние да обхване. А когато нещо падне от небето без предупреждение, автоматично ме лишава от способността да спя.
— Но ти всъщност не си видял нищо да пада от небето, нали така? — Клавейн не изчака Скорпион да му отговори. — Въпреки че цялото непосредствено пространство около Арарат е покрито с всички пасивни сензори, с които разполагаме. Как сме пропуснали навлизането в атмосферата на такова голямо нещо като капсула, да не говорим за кораба, който трябва да я е пуснал?
— Не знам — отвърна Скорпион. Той не можеше да каже дали е загубил спора или беше хубаво дори само ангажирането на съзнанието на Клавейн в нещо конкретно, което не беше свързано с изгубени души и призрака на масовото унищожение. — Но каквото и да е, трябва да е паднало неотдавна. Не е като другите летателни тела, които сме вадили от океана. Те всичките бяха полуразтворени, дори онези, които се намираха на морското дъно, където организмите не са толкова нагъсто. Това нещо няма вид да е стояло в морето повече от няколко дни.
Клавейн се обърна с гръб към морето и Скорпион прие това като добър знак. Старият конджоинър тръгна с вдървени, икономични крачки, без да поглежда надолу, като заобикаляше препятствията и локвите с лекота, родена от практиката.
Насочиха се към палатката.
— Аз много наблюдавам небето, Скорп — рече Клавейн. — Вечер, когато няма облаци. Напоследък виждам някои неща там. Проблясъци. Намек за движещи се неща. Зървам нещо по-голямо, сякаш някаква завеса тъкмо е била дръпната за миг. Вероятно ме мислиш за луд, а?
Скорпион не знаеше какво мисли.
— Останал сам тук, всеки би започнал да вижда разни неща — отговори той.
— Снощи обаче не беше облачно — продължи Клавейн, — нито предишната нощ, и аз гледах небето и през двете нощи. Не видях нищо. Определено никакви индикации за намиращи се в орбита кораби.
— И ние не видяхме нищо.
— А радиопредавания? Лазерни лъчи?
— Абсолютно нищо. А ти си напълно прав: всичко това не звучи логично. Но харесва ли ни или не, капсулата е налице и няма да си отиде. Искам да дойдеш и да я видиш лично.
Клавейн прибра падналите върху лицето си коси. Бръчките му се бяха превърнали в дълбоки сенчести пукнатини и дефилета като контурите на невероятно разрушен от природните стихии пейзаж. На Скорпион му се стори остарял с цели десет-двайсет години за шестте месеца, които бе прекарал на този остров.
— Спомена, че вътре имало някой.
Докато говореха, облачната покривка бе започнала да се разкъсва на места. Показващото се през пролуките небе имаше бледия налудничав син цвят на око на чавка.
— Това се пази все още в тайна — поясни Скорпион. — Само неколцина знаят, че изобщо е намерено нещо. Затова дойдох тук с лодка. Със совалка щеше да бъде по-лесно, но много по-шумно. Ако разберат, че си се върнал, хората ще помислят, че настъпва криза. А всички са наясно, че без криза не би било толкова лесно да те накараме да се върнеш. Те все още мислят, че си някъде доста по-далеч.