— И ти подкрепи тази лъжа?
— Какво според теб би било по-успокояващо? Да оставим хората да мислят, че си отишъл на експедиция, която е потенциално опасна, или да им кажем, че си отишъл, за да стоиш сам на някакъв остров и да си играеш с идеята да се самоубиеш?
— Имали са и по-трудни моменти. Биха могли да го понесат.
— Именно защото преживяха толкова много, си помислих, че е по-добре да им спестя истината — отвърна Скорпион.
— Между другото, това не е самоубийство. — Клавейн спря и погледна назад, към морето. — Знам, че е там, с майка си. Усещам го, Скорпион. Не ме питай как или защо, но знам, че е още тук. Чел съм за подобни неща, ставали на други джъглърови светове. От време на време вземат плувци, разрушават телата им напълно и ги инкорпорират в органичната матрица на морето. Никой не знае защо. Но плувците, които влизат след това в морето, твърдят, че усещат присъствието на изчезналите. Впечатлението е много по-силно, отколкото от обичайните складирани спомени и личностни характеристики. Казват, че преживявали нещо близко до диалог.
Скорпион сдържа въздишката си. Беше изслушал съвсем същата реч преди да доведе Клавейн на този остров преди шест месеца. Очевидно периодът на изолация изобщо не беше намалил убеждението му, че Фелка не се е удавила ей така.
— Тогава скачай вътре и провери сам — предложи той.
— Бих го направил, но ме е страх.
— Че океанът може да вземе и теб ли?
— Не. — Клавейн се обърна към Скорпион. Изглеждаше по-скоро оскърбен, отколкото изненадан. — Не, разбира се, че не. Това изобщо не ме плаши. Страх ме е, че може да ме остави.
Хела, Писциум 107, 2727 година
През голяма част от детството бяха казвали на Рашмика Елс да не бъде толкова сериозна. Щяха да й кажат съвсем същото, ако я бяха видели, и сега: седнала в леглото си в полумрака да подбира малкото лични вещи, които можеше да си позволи да вземе на мисията си. А тя щеше да ги изгледа със съвсем същия оскърбен поглед, който беше овладяла още някога. Но този път щеше да е по-убедена, че правата е тя, а те грешат. Защото, макар да беше едва седемнайсетгодишна, знаеше, че има пълни основания да е толкова сериозна, толкова уплашена.
Беше напълнила малка чанта с дрехи за три-четири дни, въпреки че очакваше пътуването й да продължи много по-дълго. Беше добавила несесер с тоалетни принадлежности, които измъкна предпазливо от банята без родителите й да забележат, и няколко сухара с парче козе сирене за всеки случай, ако нямаше нищо за ядене (или нищо, което би искала да яде) на борда на айсджамъра на Крозе. Беше взела и шише с пречистена вода, защото беше чувала, че водата в близост до Пътя понякога съдържала неща, от които човек се поболявал. Тази бутилка нямаше да й стигне за дълго, но поне й помагаше да усеща, че мисли в перспектива. А най-накрая пъхна един увит в найлон пакет с три миниатюрни останки от скътлъри, които беше откраднала от разкопките.
След всичко това в чантата й не остана кой знае колко място за каквото и да било друго. Оказа се по-тежка, отколкото беше очаквала. Момичето погледна скромната купчинка от вещи върху леглото си; знаеше, че има място само за една от тях. Коя да избере?
Там беше Картата на Хела, която беше свалила от стената и на която криволичещата диря на Пътя беше подчертана с избеляло червено мастило. Не беше особено точна, но Рашмика нямаше по-добра. А и имаше ли значение? Така или иначе нямаше как да стигне дотам, без да разчита на помощта на други хора, а ако те не знаеха как да го направят, нейната карта надали щеше да промени особено ситуацията.
Затова я побутна встрани.
На леглото имаше и дебела синя тетрадка с предпазени със златист метал краища. Тя съдържаше личните й записки за скътлърите, които бе водила прилежно през последните осем години. Имаше тази тетрадка от деветгодишна, когато, нещо доста нехарактерно за тази ранна възраст, бе решила, че като порасне, иска да изучава скътлърите. Бяха й се присмели — естествено меко и снизходително — но това само бе увеличило решимостта й.
Рашмика знаеше, че няма време за губене, но не успя да се въздържи и да не прелисти тетрадката; дрезгавият шепот на търкащите се една в друга страници прозвуча неочаквано силно сред тишината. В редките мигове, когато я видеше отново, като че ли през очите на някой друг, тетрадката я поразяваше с красотата си. В началото почеркът беше детински, едър и четлив. Тя използваше мастило в различни цветове и подчертаваше грижливо нещата, които й правеха по-силно впечатление. На места мастилото беше избеляло или размазано, не липсваха и петна, но усещането за повреден антиквариат само увеличаваше средновековната привлекателност на творението й. Беше правила рисунки, които бе копирала от други източници. Първите бяха детински и недодялани, но само след няколко страници фигурите й придобиваха точността и увереността на скиците на натуралистите от викторианската епоха. Те бяха старателно защриховани и надписани, а текстът пълзеше около тях. Имаше, разбира се, рисунки на скътлъри със записки за техния произход и функции, но имаше също така много картинки на самите скътлъри, на тяхната анатомия и състояние, реконструирани от събраното при разкопките.