Тя прелистваше тетрадката и пред погледа й преминаваха години от собствения й живот. Почеркът ставаше все по-дребен и по-труден за разчитане. Цветното мастило се използваше все по-рядко, а на последните страници и текстът, и фигурите бяха издържани почти изцяло в черно. Същата методична грижливост, същата подреденост се отнасяха и за текста, и за рисунките, но сега те приличаха по-скоро на дело на учен, отколкото на ентусиазирано талантливо дете. Записките и фигурите вече не бяха пренесени от други източници, а даден от самата нея довод, независим от идващите отвън мисли. Разликата между началото и края на изписаните части беше шокиращо очевидна за Рашмика и й напомняше за дългия път, който бе изминала. Неведнъж ранните й опити я бяха изпълвали с такъв срам, че я бе обземало желанието да хвърли тетрадката и да я замени с нова. Но на Хела хартията беше скъпа, а тетрадката беше подарък от Харбин.
Прокара пръсти по празните страници. Резюмето й не беше завършено, но вече беше наясно с посоката, в която щеше да поеме. Почти виждаше думите и фигурите върху страниците, призрачно смътни. За да ги доведе до нужния фокус се нуждаеше само от време и концентрация. При дългото пътуване, което възнамеряваше да предприеме, със сигурност щеше да има предостатъчно възможности да работи над писанията си.
Но не можеше да вземе тетрадката. Тя значеше прекалено много за нея и мисълта, че може да я изгуби или да й я откраднат, бе непоносима. Ако я оставеше тук, поне щеше да бъде в безопасност до връщането й При пътуването пак можеше да си води записки, да доусъвършенства тезата си, да се погрижи да се получи нещо завършено, без явни недостатъци или слабости. От това написаното щеше да стане по-силно.
Рашмика затвори тетрадката рязко и я остави встрани.
Бяха останали само още две неща. Едното беше компютърният й бележник, а другото — раздърпана и мръсна играчка. Компютърният бележник всъщност дори не й принадлежеше; беше на семейството и тя просто го използваше, когато никой друг не се нуждаеше от него. И тъй като от месеци не бяха проявявали интерес към него, надали щяха да усетят липсата му по време на нейното отсъствие. В паметта му се съхраняваше доста информация във връзка с изследванията й на скътлърите от други електронни архиви. Имаше картини и филми, които бе правила сама, на мястото на самите разкопки. Там бяха и свидетелските показания на миньорите, открили неща, които не отговаряха напълно на стандартната теория за унищожението на скътлърите, и поради това бяха потулени от клерикалните власти. Имаше текстове от по-стари учени, карти и лингвистични източници и много неща, които щяха да й бъдат от полза, когато стигнеше Пътя.
Вдигна играчката. Беше мека, розова и раздърпана. Имаше я от осем-деветгодишна и си я беше взела от сергията на някакъв пътуващ майстор на играчки. Вероятно тогава е била лъскава и чиста, но тя самата не си я спомняше друга освен многообичана, раздърпана от проявите й на любов. Като я гледаше сега, с рационалното безстрастие на седемнайсетгодишна девойка, не можеше да си представи що за същество е трябвало да представлява. Знаеше само, че от мига, в който я бе видяла на щанда, я прие за прасе. И нямаше никакво значение, че никой друг на Хела не беше виждал никога живо прасе.
— Ти също не можеш да дойдеш с мен — прошепна момичето.
Взе играчката и я постави върху тетрадката, като я натисна, докато не седна като часовой. Не че не искаше да я вземе. Знаеше, че това е само играчка, но знаеше също така, че й предстояха дни, когато щеше да изпитва ужасна носталгия и да изгаря от копнеж за каквато и да е връзка с безопасната обстановка на селото. Компютърният бележник обаче беше по-полезен, а сега определено не беше време за сантименталности. Пъхна тъмната плоска кутия в чантата, затвори я и излезе от стаята.
Рашмика беше четиринайсетгодишна, когато керванът за последен път наближи селото. Тогава тя учеше и не й разрешиха да излезе да види срещата. Предишния път беше деветгодишна и видя кервана само за кратко и то от разстояние. Това, което си спомняше от онзи спектакъл, неизбежно се преплиташе със случилото се с брат й. Беше се връщала към тези събития толкова пъти в спомените си, че нямаше как да отдели станалото в действителност от онова, което бе плод на собственото й въображение.