“Преди осем години” — помисли си тя: една десета от човешкия живот според мрачните нови изчисления. Една десета от живота не можеше да бъде подценявана, въпреки че осем години някога бяха една двайсета или една трийсета от онова, което може да очаква човек. Но същевременно тя го усещаше значително повече: в нейния случай това беше половината й живот. Очакването на следващия шанс да зърне кервана й се бе сторило епохално. Тя беше наистина малко момиченце последния път, когато го бе видяла, момиченце от полупустинните вигридски земи, което обаче имаше репутацията, че говори винаги истината.
Но сега отново й се предоставяше възможност. Беше почти стотният ден от сто двайсет и втората обиколка, когато един от керваните направи неочаквано отклонение източно от Хок Кросинг. Процесията зави на север при Гауди Флатс, преди да се присъедини към друг керван, който се бе насочил на юг към Мрачния кръстопът. Такова нещо не се случваше често: за първи път от почти три пълни завъртания керваните се приближаваха на един ден път от селата по южния склон на полупустинната област Вигрид. И това, естествено, породи голямо вълнение. Организираха се партита, тържества и празнични комитети, заваляха покани за тайни места за пиене. Не липсваха любовни истории и романси, опасни флиртове и тайни връзки. Девет месеца по-късно щеше да дойде ред на бял свят да се появи нова партида ревящи кервански бебета.
В сравнение с аскетичния начин на живот в Хела и трудностите, на които полупустинната земя излагаше жителите й, това бе период на премерена, плаха надежда. Сега бе един от редките моменти, когато, макар и в тясно ограничени параметри, личните обстоятелства можеха да се променят. По-трезвомислещите селяни не си позволяваха да проявяват възбудата си, но не можеха да устоят и да не се запитат дали не беше дошъл техният ред да променят съдбата си. Те измисляха всевъзможни извинения, за да отидат до местата за среща: извинения, които нямаха нищо общо с лични облаги, а единствено с успеха на селата като цяло. И така, в период от около три седмици, селата изпращаха свои малки кервани, за да прекосят коварните земи до мястото на срещата с по-големите процесии.
Рашмика планираше да напусне дома си призори, докато родителите й все още спяха. Не ги беше лъгала за заминаването си, но само защото не се бе наложило. Онова, което възрастните и другите жители на селото така и не разбраха, беше, че тя бе способна да лъже като всички тях. Нещо повече — можеше да лъже изключително убедително. Единствената причина да не лъже през по-голямата част от детството й беше, че до съвсем неотдавна не намираше причина да го прави.
Момичето се промъкна безшумно из притихналия си дом, премина почти бежешком потъналите в мрак коридори и по-светлите участъци с прозорци по тавана. Почти всички къщи в селото бяха под земята — пещери с неравна форма, свързани чрез виещи се тунели, измазани с пожълтял гипс. Идеята да се живее над земята изглеждаше донякъде обезпокояваща на Рашмика, но тя предполагаше, че с времето човек свиква, така както в крайна сметка свикваше с живота във вечно движещите се кервани или дори в големите населени места, наричани “катедрали”, които следваха. Не че животът под земята бе лишен от опасности. Непряко мрежата от тунели на селото беше свързана с много по-дълбоката мрежа на разкопките. Предполагаше се, че специални врати под налягане и обезопасителни системи предпазват селото, ако някоя от образувалите си при разкопките пещери се срутеше или ако миньорите навлезеха в област с високо налягане, но тези системи невинаги работеха така, както се очакваше. През живота на Рашмика не се бяха случвали сериозни инциденти при разкопките, бяха се разминавали на косъм с тях, но всички знаеха, че е въпрос единствено на време да ги сполети поредната катастрофа с мащабите на онази, за която все още споменаваха родителите й. Миналата седмица например на повърхността бе станала експлозия: никой не пострада, но се говореше, че са изстреляли умишлено експлозивите. Така или иначе, това й напомни, че само крачка дели нейния свят от злополуката, която можеше да се превърне в трагедия.
Вероятно такава беше цената, която селата плащаха за икономическата си независимост от катедралите. Повечето населени места на Хела се намираха в близост до Неизменния път, а не на стотици километри северно или южно от него. С много малко изключения селищата в близост до Пътя дължаха съществуването си на катедралите и техните управителни тела, църквите, и принадлежаха към някой от основните клонове на куейчистката вяра. Това не означаваше, че в полупустинните местности нямаше вярващи, но селата се ръководеха от светски комитети и се препитаваха по-скоро от това, което изкопаваха от земята, отколкото от десятъка и индулгенциите като катедралите и общностите на Пътя. В резултат бяха освободени от много от религиозните ограничения, които бяха в сила навсякъде другаде на Хела. Те имаха свои закони, съпружеският живот в тях не беше съпроводен с толкова много ограничения и се отнасяха със снизхождение към някои извращения, поставени извън закона по протежение на Пътя. Посещенията от Клоктауър бяха рядкост, а когато църквите изпратеха свои пратеници, винаги ги гледаха с подозрение. На момичета като Рашмика се разрешаваше да учат повече техническа литература във връзка с изкопните работи, вместо куейчистките писания. И не беше немислимо една жена да си намери работа.