Костюмът удвои теглото й, но не й беше трудно да се изкачи в тъмното пространство над вратата в тавана. Стигна до водещия към повърхността вход за херметичната камера. Всеки дом имаше такава, но се различаваха по размерите си. Тази в дома на Рашмика беше достатъчно голяма, за да побере двама възрастни едновременно. Но дори при това положение се наложи да се наведе, за да затвори вътрешната врата и да завърти ръчното колело, с което се заключваше.
Сега в известен смисъл беше на сигурно място, макар и временно. Веднъж щом започнеше процесът на изравняване на атмосферното налягане от двете страни на входната врата, майка й и баща й нямаше как да влязат в камерата. Бяха необходими две минути, за да може ключалката да си свърши работата. А когато станеше възможно долната врата да се отвори отново, Рашмика вече щеше да е прекосила половината село. Отминеше ли изхода, отпечатъците от стъпките й бързо щяха да се изгубят сред следите, оставени от другите жители при различните им излизания на повърхността.
Момичето провери отново костюма си и се успокои, като видя, че стрелките бяха все така в зеления участък. Едва тогава стартира процеса на изравняване на налягането. Не чу нищо, но когато започна изсмукването на въздуха от камерата, материята на костюма се разду между подобните му на хармоника стави и движението на крайниците й се затрудни. Дисплеят около стъклото пред лицето й я информира, че вече се намираше във вакуум.
Все още никой не беше заблъскал по долната врата. Рашмика имаше известни опасения да не би да задейства някаква аларма, като използва ключалката. Не знаеше за съществуването на такова нещо, но не беше изключено родителите й да бяха решили да не й казват, точно в случай че един ден реши да избяга по този път. Страховете й обаче се оказаха безпочвени: нямаше аларма, нито скрит код, който да се използва, за да може да се задейства вратата. Беше преживяла всичко това толкова пъти във въображението си, че нямаше как да не изпита нещо от рода на дежа вю.
Когато се изтеглеше напълно въздуха от камерата, специално реле позволяваше на външната врата да се отвори. Рашмика я натисна силно, но не се случи нищо. После вратата помръдна — сантиметър по сантиметър, но това бе достатъчно ослепителноярката дневна светлина да нахлуе вътре. Момичето натисна по-силно и вратата се отмести по-високо. Рашмика се промуши през нея и след малко се озова на повърхността. Сега видя, че вратата е покрита с дебел два-три сантиметра лед, явно съвсем скорошен. На Хела валеше сняг, особено когато гейзерите Келда или Рагнарок бяха активни.
Часовникът в къщата показваше, че се зазорява. Селяните все още живееха според двайсет и шест часовото денонощие — много от тях бяха междузвездни бежанци от Йелоустоун, въпреки че Хела беше съвсем различен свят със свои сложни цикли. Денят на Хела беше дълъг всъщност около четирийсет часа — времето, необходимо да направи една пълна обиколка около своя свят майка, газовия гигант Халдора. Тъй като наклонът на луната спрямо равнината на орбитата й беше в основата си нула, всички точки на повърхността оставаха в мрак по двайсет часа при всяка обиколка. Полупустинната област Вигрид сега се намираше от осветената страна и щеше да остане в нея още седем часа. На Хела нощта беше друг вид, тъй като веднъж при обиколката си около Халдора луната се завърташе в сянката на газовия гигант. Но тази кратка нощ траеше само два часа, достатъчно малко, за да бъде от някакво значение за селяните. Във всеки момент вероятността луната да бъде извън сянката на Халдора беше много по-голяма от вероятността да се намира в нея.
След секунди визьорът на Рашмика компенсира блясъка и тя успя да види къде се намира. Извади краката си от дупката и внимателно затвори вратата на повърхността, след което я заключи, така че да започне изравняването на налягането в междинната камера. Може би родителите й чакаха долу, но дори в такъв случай нямаше как да се доберат до повърхността преди да минат поне две минути, даже вече да бяха облекли костюмите си. Още време щеше да им бъде необходимо, докато се придвижат по обществените тунели, за да стигнат до следващия най-близък изход към повърхността.
Рашмика се изправи и тръгна забързано, но, както се надяваше, без да създава впечатление, че е обзета от паника. Беше й провървяло: вместо да прекоси петдесетина метра лед, по който никой преди нея не бе стъпвал, в резултат на което следите й в началото щяха да бъдат различени без никакъв проблем, сега се оказа, че друг беше минал оттук наскоро и следите му се губеха в посока различна от тази, в която тя смяташе да поеме. Който и да я проследеше, нямаше да знае кои стъпки да последва. Сигурно бяха на майка й, тъй като отпечатъците от обувките бяха прекалено малки, за да са на баща й. Но по каква работа бе тръгнала тя? Този въпрос смути Рашмика за момент, защото не помнеше някой да бе споменавал, че смята да излиза на повърхността тези дни.