Всъщност това нямаше значение: със сигурност имаше някакво невинно обяснение. Трябваше да мисли за предостатъчно неща, без да добавя нови тревоги към досегашните.
Момичето следваше обиколна пътека между черните вертикални радиаторни панели, коленичилите оранжеви купчини генератори или навигационни транспондери и меките, покрити със сняг очертания на паркираните айсджамъри. Беше се оказала права за следите, защото, когато погледна назад, бе невъзможно да отдели своите от оставените преди това стъпки.
Заобиколи купчина радиаторни ребра и го видя; изглеждаше като останалите паркирани айсджамъри, с тази разлика, че снегът се бе разтопил от радиатора над защитната обвивка на двигателя. Беше прекалено светло, за да разбере дали вътре в машината светлините бяха запалени. На предното стъкло се виждаха ветрилообразни прозрачни участъци, където механичните чистачки бяха изчистили снега. Стори й се, че вижда движещи се фигури зад стъклото.
Рашмика заобиколи ниския кривокрак джамър. Черният цвят на наподобяващия му лодка корпус се освежаваше само от бляскавия мотив отстрани — навита на кълбо змия. Самотният преден крак завършваше с широка ска със завити нагоре краища, докато ските на двата задни крака бяха по-малки. Рашмика се запита дали това бе нужната машина. Щеше да бъде доста глупаво да сгреши точно сега. Беше сигурна, че в селото няма човек, който не би я познал дори така, скрита под костюма си.
Указанията на Крозе обаче бяха съвсем конкретни. Момичето забеляза с облекчение, че рампата за качване в машината я очаква, спусната върху снега. Изкачи полегатия огъващ се метален къс и почука учтиво на външната врата на джамъра. След изпълнен с агония миг вратата се плъзна и разкри херметическа камера. Рашмика се пъхна в нея — там имаше място само за един човек.
По канала за връзка на шлема до ушите й достигна мъжки глас — гласът на Крозе.
— Да?
— Аз съм.
— Кой е “аз”?
— Рашмика — отговори тя. — Рашмика Елс.
Последвалата пауза бе изпълнена с напрежение за нея и я накара да реши, че все пак действително бе допуснала грешка. Но в този момент мъжкият глас прозвуча отново:
— Все още не е късно да промениш решението си.
— Мисля, че е.
— Можеш да се върнеш вкъщи.
— Родителите ми няма да останат особено доволни, че съм стигнала толкова далеч.
— Така е — съгласи се мъжът, — съмнявам се, че ще се зарадват. Но аз познавам родителите ти и се съмнявам и че ще те накажат особено строго.
Той имаше право, но момичето не желаеше да му напомнят за това точно сега. Седмици наред се бе подготвяло психически за този момент и последното, от което се нуждаеше, беше разумен довод да се откаже точно сега.
Рашмика почука отново на вътрешната врата; удари доста силно с металната си ръкавица.
— Ще ме пуснеш ли да вляза или не?
— Просто исках да се уверя, че си сигурна. Излезем ли веднъж от селото, няма да се върнем, преди да се срещнем с кервана. Това не подлежи на обсъждане и промяна. Влизай вътре, приета си за участник в тридневното пътуване. Шестдневно, ако решиш да се върнеш с нас. Никакво вайкане и хленчене няма да ме накара да се върна.
— Чакала съм осем години — поясни момичето. — Още три дни няма да ме убият.
Той се засмя или изкиска, не беше сигурна точно какво.
— Знаеш ли, почти ти повярвах.
— Би трябвало да ми повярваш. Нали не си забравил, че аз съм момичето, което никога не лъже?
Външната врата се затвори, като я притисна още малко в тясното пространство на междинната камера. Въздухът започна да нахлува през решетките. В същия момент тя усети движение — меко и ритмично, като от бебешка люлка. Джамърът бе потеглил, тласкан напред от задните ски.
Рашмика смяташе, че бягството й бе започнало от мига, в който се бе измъкнала крадешком от леглото си, но едва сега истински осъзна ставащото.
Когато вътрешната врата я пусна да влезе вътре, тя вдигна рязко шлема от главата си и го закачи послушно до другите три, които вече висяха на предназначеното за тази цел място. Отвън джамърът изглеждаше прилично голям, но беше забравила каква част от вътрешността му е заета от двигателите, генераторите, резервоарите с гориво, апаратурата за поддържане на живота на хората в него и рафтове за товарите. Вътре беше тясно и шумно, а въздухът беше такъв, че й се прииска да си сложи отново шлема.