Джамърът се наклони и потегли встрани. През един от прозорците момичето видя как ослепително белият пейзаж се накланя. Рашмика посегна, за да се хване за нещо, и тъкмо се канеше да отиде някъде отпред, когато в полезрението й се появи някаква фигура.
Беше синът на Крозе, Кълвър. Носеше изцапан охреножълт гащеризон и от многобройните му джобове стърчаха всевъзможни инструменти. Беше една-две години по-малък от Рашмика, русокос и с вид на перманентно недохранен. Огледа я похотливо.
— Все пак реши да останеш на борда, а? Много добре. Сега ще имаме възможност да се опознаем малко по-добре, нали?
— Става дума само за три дни, Кълвър. Недей да градиш някакви планове.
— Ще ти помогна да свалиш този костюм, после можем да отидем отпред. В момента татко е зает с управлението на машината. На излизане от селото трябва да заобиколим, за да избегнем кратера. Затова теренът е малко неравен.
— Ще се справя сама с костюма си, благодаря. — Рашмика кимна насърчително към кабината на айсджамъра. — Защо не се върнеш да видиш дали татко ти няма нужда от помощ?
— Няма нужда от помощ. Майка ми също е там.
На лицето на Рашмика засия одобрителна усмивка.
— Е, сигурно се радваш, че тя е тук, за да пази и двама ви от неприятности. А, Кълвър?
— Тя няма нищо против това, с което сме се захванали, стига да не се разчува. — Машината се наклони отново, момичето залитна и се удари в металната стена. — Между другото, тя се прави, че не вижда почти нищо.
— Така чух и аз. Е, наистина трябва да сваля този костюм… би ли ми казал къде ще спя?
Кълвър й посочи миниатюрното пространство между два пулсиращи генератора. Там имаше мръсен матрак, възглавница и одеяло, направени от хлъзгава, ватирана сребриста материя. Имаше и завеса, която можеше да дърпа, ако желае да се изолира.
— Надявам се не си очаквала лукс — рече Кълвър.
— Очаквах най-лошото.
Момчето се помайваше.
— Сигурна ли си, че не искаш помощ, за да свалиш това нещо?
— Ще се справя сама, благодаря.
— Нали имаш какво да сложиш после?
— Това, което нося под костюма и тук. — И тя потупа чантата си, пъхната под раницата с животоподдържащата апаратура. Под плата й усети твърдия ръб на компютърния бележник. — Нали не мислиш сериозно, че съм забравила да си взема дрехи?
— Не — отвърна начумерено Кълвър.
— Добре. А сега защо не изтичаш да кажеш на родителите си, че съм жива и здрава? И моля те, дай им да разберат, че колкото по-скоро излезем от село, толкова по-щастлива ще се чувствам.
— Движим се толкова бързо, колкото можем.
— Всъщност точно това ме притеснява.
— Ти бързаш, така ли?
— Да, ще ми се да стигна до катедралите колкото се може по-скоро.
Кълвър я изгледа.
— Нещо с религията ли?
— Не точно — отговори Рашмика. — По-скоро семейни дела, с които трябва да се заема.
Писциум 107, 2615 година
Куейч се събуди, тялото му се намираше в тъмна, отговаряща точно на формите му кухина.
Последва миг на блажена неопределеност, докато изчакваше възвръщането на спомените си, миг, в който нямаше нито грижи, нито притеснения. След това спомените нахлуха в главата му изведнъж, обявявайки присъствието си като арогантни улични хулигани, преди да се подредят в нещо като хронологичен ред.
Спомни си, че го бяха размразили, за да го “сурвакат” с неприятната вест за предстояща аудиенция с кралицата. Спомни си дванайсетоъгълната й кабина, снабдена с инструменти за изтезания, чийто зловещ полумрак се нарушаваше от отблясъците на електрическите уреди за мъчение. Спомни си черепа с очи-телевизорчета. Спомни си как кралицата си бе играла с него като котка с врабче. От всичките му грешки най-непростима и с най-неприятни последствия беше надеждата, че тя беше способна да му прости.
Куейч закрещя, осъзнал точно какво се бе случило с него и къде се намира. Виковете му бяха приглушени и тихи, смущаващо детински. Срамуваше се, като чуваше какви звуци излизат от гърлото му. Не можеше да помръдне нито една част от тялото си, но не защото беше парализиран — просто нямаше никакво място, за да помръдне дори един пръст на повече от част от сантиметъра.
Това ограничение му се стори странно познато.
Постепенно виковете му преминаха в хрипове и накрая — в усилено затруднено дишане. Това продължи няколко минути, после Куейч започна да тананика, като си повтаряше шест-седем ноти с решителния вид на луд или мантриращ монах. Сигурно вече го бяха спуснали под леда. Без погребална церемония, без последна назидателна среща с Жасмина. Просто го бяха напъхали в костюма и го бяха погребали под ледения щит, който “Гностично възкачване” буташе пред себе си. Нямаше представа колко време беше изминало — дали часове или по-голямата част от деня. Не смееше да мисли, че става въпрос за по-дълъг период.