Заедно с ужаса го връхлетя и усещането, че липсва някакъв детайл, което не му даваше мира. Може би заради чувството, че всичко това му е познато, което му носеше твърде ограниченото пространство или пък липсата на каквото и да е, което би могъл да погледне.
— Внимание, Куейч, внимание — прозвуча някакъв глас. — Фазата на намаляване на скоростта е приключена. Чакат се заповеди за системно включване.
Беше спокойният, доброжелателен глас на кибернетичната субперсона на “Доминатрикс”.
Осъзна стреснато, че всъщност не е в железния костюм, а по-скоро в ковчега за намаляване на скоростта на “Доминатрикс”, напъхан в точно отговаряща на формите на тялото му матрица във фазата на значително намаляване на скоростта. Куейч престана да тананика, едновременно оскърбен и дезориентиран. Изпита облекчение, в това нямаше никакво съмнение. Но преходът от перспективата за многогодишни мъки към сравнително благоприятната среда на “Доминатрикс” беше толкова рязък, че нямаше кога да свали емоционалното напрежение. Успя само да хлъцне от шок и учудване.
Изпита неопределена нужда да се върне обратно в кошмара и да излезе от него по-постепенно.
— Внимание, Куейч. Чакат се заповеди за системно включване.
— Чакай — каза той. Гърлото го болеше, гласът му излизаше мъчително от устата. Трябва да бе прекарал доста време в ковчега, използван в периода на намаляване на скоростта. — Чакай. Пусни ме да изляза оттук. Аз…
— Всичко задоволително ли е, Куейч?
— Малко съм объркан.
— В какъв смисъл, Куейч? Имаш ли нужда от медицинско внимание?
— Не, аз… — Направи пауза и цялото му тяло се сгърчи. — Само ме пусни оттук. След миг ще се оправя.
— Добре, Куейч.
Това, което ограничаваше движенията му, се отдръпна. Светлината нахлу през разширяващите се процепи в стените на ковчега. Познатите бордови миризми на “Доминатрикс” щурмуваха обонянието му Корабът тънеше в тишина, само от време на време прозвучаваше щракване от някоя система. Винаги ставаше така след намаляването на скоростта, когато бяха във фазата на акостиране.
Куейч се протегна, тялото му запука като стар дървен стол. Чувстваше се зле, но не толкова, колкото се беше чувствал след последното си прибързано размразяване на борда на “Гностично възкачване”. В ковчега, използван при намаляването на скоростта, беше упоен до загуба на съзнание, но повечето телесни процеси продължаваха нормално. Беше прекарвал само по няколко седмици в него по време на проучванията на всяка система, защото здравословните рискове, свързани със замразяването, надхвърляха ползата за кралицата от възпирането на процеса му на остаряване.
Той се огледа — все още не смееше да вярва, че му бе спестен кошмарът с костюма. Обмисли вероятността, че халюцинира, че е полудял, след като е прекарал няколко месеца под леда. Хиперреалното усещане на кораба обаче нямаше нищо общо с халюцинациите. Не си спомняше някога преди да е сънувал забавяне на скоростта… поне не сънища, водещи дотам да се събуди с викове. Но колкото повече време минаваше и колкото повече реалността на кораба започваше да кристализира около него, толкова повече това му се струваше най-вероятното обяснение.
Беше сънувал всеки миг от онези събития.
— Мили Боже! — промълви Куейч. Незабавно последва рязка болка, обичайното наказание на индоктриналния вирус за богохулство, но усещането беше толкова истинско, толкова различно от ужаса, че е погребан жив, че той се изпълни с радост и повтори: — Мили Боже, никога не бих повярвал, че имам това в себе си.
— Че имаш какво, Куейч?
Понякога корабът се чувстваше длъжен да подеме разговор, сякаш скучаеше.
— Няма значение — отвърна той, разсеян от нещо.
Обикновено, когато излезеше от ковчега, имаше достатъчно пространство да се извие и да застане успоредно на дългата тънка ос на главната малка стълба, която водеше от палубата към кабината. Но сега нещо го ожули по лакътя, нещо, което обикновено не беше там. Обърна се да го погледне, макар в себе си да знаеше какво ще види.
Ръждясало и издрано метално покритие с оловен цвят. Гниеща повърхност с маниакални подробности. Неопределена форма на човек с тъмна, обгорена следа там, където трябваше да бъдат очите.