— Кучка — промълви той.
— Трябва да те информирам, че присъствието на костюма е импулс за успеха в настоящата ти мисия — отговори корабът.
— Бил си програмиран да кажеш това?
— Да.
Куейч забеляза, че костюмът е закрепен към животоподдържащата матрица на кораба. Дебели жици свързваха контакти в стената със съответните части в костюма. Той се присегна отново и докосна повърхността, прокара пръсти по грубо запоените парчета, по лъкатушната линия. Металът беше леко топъл на пипане, потрепваше с неопределеното усещане за подкожна дейност.
— Бъди внимателен — обади се корабът.
— Защо… има ли нещо живо вътре в това? — поинтересува се Куейч. И тогава разбра и се почувства ужасно. — Мили Боже! Вътре има някой. Кой?
— Трябва да те информирам, че в костюма е Моруина.
Разбира се. Разбира се. Беше съвсем логично.
— Каза, че трябва да внимавам. Защо?
— Трябва да те информирам, че костюмът е програмиран да причини смъртта на намиращия се в него, ако бъде направен опит да се промени нещо в обвивката, шевовете или животоподдържащите куплунги. Трябва да те информирам, че само главният лекар Грьолие има възможност да отстрани костюма, без да причини евтаназията на намиращия се в него.
Куейч се отдръпна от костюма.
— Искаш да кажеш, че не мога дори да го докосна?
— Докосването не е най-разумната постъпка при дадените обстоятелства.
Куейч за малко не се изсмя. Жасмина и Грьолие бяха надминали себе си. Първо аудиенцията с кралицата, за да го накарат да помисли, че търпението й към него най-накрая се беше изчерпало. После представлението с цел да му покажат костюма и да го накарат да мисли, че е дошъл неговият ред да бъде наказан. Да го накарат да повярва, че ще го погребат под леда, като го принудят да бъде в съзнание през по-голямата част от следващото десетилетие. И най-накрая това: финалната подигравателна отмяна на присъдата. Последният му шанс да поправи грешките си. И да не си прави никакви илюзии: това щеше да бъде наистина последният му шанс. В този момент го разбра с пределна яснота. Жасмина му беше показала точно какво щеше да се случи, ако и сега не оправдаеше надеждите. А празните заплахи не фигурираха в нейния репертоар.
Но взетите от нея мерки не стигаха дотук. Беше затворила в костюма Моруина, за да го лиши от надеждата да направи онова, което понякога му беше идвало наум — да се скрие в някоя система, докато “Гностично възкачване” отмине нататък. Не, наистина нямаше друг избор, освен да се върне при кралицата. И да се надява на две неща: първо, че няма да я разочарова; и второ, че щеше да освободи Моруина от костюма.
В този момент му дойде наум нова мисъл.
— Будна ли е? — попита той.
— Всеки момент ще дойде на себе си — отговори корабът.
Благодарение на типичната си за ултрите физиология, Моруина беше в състояние да понесе забавянето на скоростта на кораба много по-добре от Куейч, но костюмът надали беше модифициран по някакъв начин, за да я предпази поне отчасти.
— Можем ли да общуваме?
— Ти можеш да й говориш, когато искаш. Връзката кораб-костюм е моя работа.
— Добре, свържи ме тогава. — Изчака една секунда и се обади: — Моруина?
— Хорис. — Гласът й прозвуча неестествено немощно и далечно. Трудно му беше да повярва, че ги деляха само няколко сантиметра метал: със същия успех разстоянието помежду им можеше да бъде петдесет светлинни години. — Хорис, къде съм? Какво се е случило?
Нищо в досегашния му опит не беше в състояние да му помогне да поднесе подобна новина на някого. Как би могъл човек меко да поведе разговора към факта, че събеседникът му е затворен жив в заварен метален костюм? „Е, странно, че точно ти трябва да говориш за затваряне…”
— Моруина, случи се нещо, но не искам да изпадаш в паника. Всичко ще се оправи в крайна сметка, но не трябва, в никакъв случай не трябва да изпадаш в паника. Обещаваш ли?
— Но какво има?
Този път усети съвсем ясно притеснение в гласа й.
“Запомни: най-добрият начин да накараш някого да се паникьоса е като му кажеш да не го прави.”
— Моруина, кажи ми какво си спомняш. Бавно и спокойно.
Той усети в тона й наближаващата заплаха от истерия.
— Откъде искаш да започна?
— Помниш ли като ме отведоха да се видя с кралицата?
— Да.
— А помниш ли, като ме отведоха към нейната кабина?
— Да… помня.
— Помниш ли, че опита да ги възпреш?