Хвърли още веднъж поглед към Васко. Той внимателно избираше къде да стъпва на път към лодката, разперил встрани ръце за равновесие.
Скорпион взе дрехите на своя спътник и ги пъхна в раницата си, в която вече бе сложил дажбите им, питейна вода и някои неща за даване на първа помощ. Вдигна раницата на гръб и пое към сушата, от която го делеше съвсем малко разстояние, като от време на време хвърляше поглед към Васко. Знаеше, че е прекалено суров към него, но нямаше власт над гнева си, щом започнеше да се надига. Това развитие на нещата го смущаваше. Бяха изминали двайсет и три години, откакто в гнева си Скорпион бе вдигнал ръка срещу човешко същество, при изпълнението на своя дълг. Беше наясно, че насилието и грубостта могат да се извършват и с думи. Някога щеше просто да се изсмее на подобна мисъл, но напоследък се стараеше да живее поновому. Смяташе, че вече е оставил някои неща зад гърба си.
Естествено, целият този гняв бе изплувал на повърхността при перспективата да се види с Клавейн. Това бе свързано с твърде много опасения. Прекалено много емоционални нишки водеха назад към наквасената с кръв тиня на миналото. Клавейн знаеше какво бе представлявал Скорпион. Знаеше точно какво е способен да направи.
Спря и изчака младият мъж да го настигне.
— Сър…
Васко беше задъхан и трепереше.
— Как мина?
— Бяхте прав, сър. Беше малко по-студено, отколкото изглежда.
Скорпион свали раницата от раменете си.
— Предполагах, че ще е студено, но ти се справи добре. Взех ти нещата. За нула време ще изсъхнеш и ще се стоплиш. Не съжаляваш ли, че дойде?
— Не, сър. Нали търсех приключения?
Скорпион му подаде вещите.
— Ще започнат да те привличат все по-малко, когато станеш на моите години.
Беше спокоен ден, както ставаше често, когато облачната покривка над Арарат паднеше ниско. Най-близкото слънце — онова, около което обикаляше Арарат, беше като размито петно, увиснало на западната част на небето. Далечният му бинарен двойник напомняше твърд бял скъпоценен камък над противоположната страна на хоризонта и надничаше между образувалата се сред облаците пролука. Пе Еридани А и В, само дето всички ги наричаха Яркото слънце и Бледото слънце.
Сребристосивата дневна светлина отмиваше обичайния цвят от водата и тя бе заприличала на мръсносива супа със зеленикав оттенък. Изглеждаше гъста, когато ботушите на Скорпион я разсичаха, макар че плътността на микроорганизмите в нея беше малка по стандартите на Арарат. Въпреки това Васко бе поел известен риск, като бе влязъл да плува, но беше постъпил правилно, защото това им бе позволило да се приближат максимално до брега с лодката. Без да е специалист по въпроса, Скорпион знаеше, че повечето значими срещи между хората и джъглърите се осъществяваха в онези части на океана, които бяха дотолкова наситени с микроорганизми, че приличаха на носеща се по течението безбрежна маса от органична материя. Тук концентрацията беше достатъчно малка, за да няма почти никакъв риск джъглърите да изядат лодката по време на отсъствието им или да създадат местно вълнение, за да я отнесат в открито море.
Изминаха останалото разстояние, което ги делеше от сушата, и стигнаха до полегатата каменна равнина, която бяха видели от морето като тъмна ивица. Тук-там по нея се бяха образували плитки локви, които отразяваха облачното небе в сребристосивата си повърхност. Двамата се насочиха към бялото възвишение, което се намираше не много далеч от това място.
— Все още не сте ми казали за какво е всичко това — обади се Васко.
— Ще разбереш съвсем скоро. Не си ли достатъчно развълнуван от перспективата да се видиш със стареца?
— Уплашен е по-точната дума.
— Той оказва подобен ефект върху хората, но не му позволявай да го направи и с теб.
След десетминутно ходене Скорпион си възвърна силите, които бе изхабил за тегленето на лодката. Междувременно бялото възвишение се бе превърнало в купол, кацнал на земята, най-накрая се оказа, че това е надуваема палатка. Беше опъната с помощта на забити в скалата клинове, а бялата материя в основата й бе придобила различни оттенъци на зеленото. Очевидно беше кърпена и поправяна многократно. Около палатката бяха събрани и подпрени под странни ъгли раковини, изхвърлени от морето. Несъмнено бяха подредени изкусно.
— Онова, което казахте преди, сър — поде Васко, — за Клавейн, че след всичко това вече не се появявал никъде?