— Вече съм направил необходимото по въпроса — каза Сифарт.
— Убеден съм. Но, моля те, прояви по-голяма сдържаност.
— А вашата вълшебна съветница? — попита капитанът. — Какво казва тя по въпроса?
— Заключи, че няма причина за тревога — отговори Куейч.
Сифарт се обърна, постави шлема на мястото му и го закопча с щракване. Розовото перо се изви към черната ивица на плочата пред лицето му. Изглеждаше едновременно комично и страховито, какъвто беше и желаният ефект.
— В такъв случай се залавям с изпълнението на задачата си.
“Носталгия по безкрая”, паркинг,
Писциум 107, 2727 година
Един час по-късно от Клоктауър от „Лейди Моруина” беше излъчено специално предаване. Адвентистите бяха приели условията. След като на борда му бъдеха настанени двайсетима църковни наблюдатели, лайтхъгърът беше свободен да се доближи до Хела и да започне бдението си като пазител. Щом наблюдателите се качаха на борда и огледаха въоръжението, екипажът щеше да получи разрешение за ограничени физически изследвания на феномена Халдора.
Отговорът беше изпратен след по-малко от трийсет минути. Условията бяха приемливи за “Носталгия по безкрая” и делегацията на адвентистите щеше да е добре дошла, щом корабът влезеше в орбитата на Хела. Същевременно представители на ултрите щяха да бъдат оста вени със совалка на „Лейди Моруина”.
След още трийсет минути главният двигател на “Носталгия по без края” завибрира и корабът се отдели от паркинга.
ЧЕТИРИЙСЕТ
Повърхността на Хела, 2727 година
Действащата на пълни обороти машинария на „Двигателна сила” сякаш приветства капитан Сифарт, който крачеше из залата, хванал зад гърба скритите си в ръкавиците ръце. Като предводител на Катедралната гвардия, той никога не разчиташе на топъл прием от страна на отговарящите за движението на катедралата механици. И не защото не го харесваха инстинктивно, а защото имаха добра памет: винаги хората на Сифарт бяха потушавали бунтовете сред техниците на „Лейди Моруина”. В момента в залата имаше изненадващо малко работници, но в ума си капитанът нахвърляше набързо жертвите и ранените при последната “арбитражна акция”, както предпочитаха да наричат този тип действия ръководителите на катедралата. Ръководителят на смяната, Глаур, когото търсеше в момента, не беше свързан директно с бунта, но от редките им случаи на общуване Сифарт беше разбрал, че механикът не изпитва симпатия нито към Катедралната гвардия като цяло, нито към нейния шеф в частност.
— А, Глаур — провикна се той, когато го зърна край едно табло.
— Капитане. Какво удоволствие.
Сифарт се запъти към таблото. От вътрешността му висяха жици и кабели като изкормени черва. Той дръпна вратичката му така, че вътрешностите увиснаха и се заплетоха. Глаур понечи да каже нещо — някакви безполезни протести, — но Сифарт му даде знак да млъкне, като докосна с пръст устните си.
— Каквото и да правиш, може да почака.
— Нямаш пра…
— Малко е тихо тук, а? — Капитанът се огледа към самотните машини и пътеки-мостчета между различните нива. — Къде са другите?
— Много добре знаеш къде са. Обраха си крушите от Лейди Мор при първа възможност. Взеха им заплатите за цяла година само за един скафандър. И сега трябва да се справям с абсолютно недостатъчен брой хора, стигащ колкото за поддържане на реактора и за смазване на машините.
— Онези, които заминаха — промълви замислено Сифарт. Същото се случваше навсякъде из катедралата; дори Гвардията не успяваше да спре масовото напускане на хората, — нарушават договорите си, нали?
Глаур го изгледа невярващо.
— Да не мислиш, че дават пет пари за това, капитане? Единствената им грижа е да се махнат от това нещо, преди да е стигнало до моста.
Сифарт буквално подушваше страха на своя събеседник; той се излъчваше от него като пара от вряща вода.
— Искаш да кажеш, че не вярват в успешното ни преминаване по него?
— А ти вярваш ли?
— Щом първосвещеникът казва, че ще го направим, кои сме ние, че да се съмняваме в думите му?
— Аз се съмнявам в тях — почти изсъска Глаур. — Знам какво се е случило последния път, а ние сме по-големи и по-тежки. Тази катедрала няма да премине по моста, капитане, колкото и кръв да вкарва в нас главният лекар.
— В такъв случай имам късмет, че няма да бъда на „Лейди Моруина”, когато стане това.
— Напускаш ли? — попита Глаур, внезапно обзет от още по-голямо притеснение.