Куейч въздъхна, разочарован от себе си. Разбира се, че всичко ставаше според плана, и разбира се, че щеше да се окаже малко по-трудно от неговите предвиждания. Такава беше природата на достойните задачи. Но не трябваше да се съмнява нито за миг в крайния успех.
— Продължавай да ме държиш в течение — каза той.
Двете неподхождащи си фигури — тромавият празен костюм на Капитана и детинската форма на прасето — се тътреха към бойното поле. Движеха се из коридори и тунели, които никога не бяха обитавани от хора: те гъмжаха от плъхове, отвратителна киша и други токсини. Бяха тъмни като гробници, осветявани тук-там от слаби и потрепващи източници на светлина. Скорпион знаеше точно къде се намира, когато адвентистите се бяха обърнали срещу него. Но оттогава следваше Капитана в абсолютно непознати части на кораба. Колкото по-голямо разстояние изминаваше, толкова по-поразен оставаше от нарастващата липса на обичайните маркери за наличие на власт: временните електрически и водопроводни системи, изрисуваните луминесцентни стрелки, обозначаващи посоката. Тук имаше единствено анатомия. Движеха се из части на кораба, известни само на Капитана: коридори, които той обитаваше сам. “Това е неговата кръв и плът — помисли си Скорпион. — От него зависи какво ще прави с тях.”
Прасето не хранеше илюзията, че се намира във физическото присъствие на Капитана. Костюмът беше просто фокус за вниманието му. Във всяко друго отношение Капитанът беше всеприсъстващ, както винаги, и го обграждаше отвсякъде, чрез всяка нишка от архитектурата. И макар Скорпион да предпочиташе да разговаря с нещо с лице вместо с празен скафандър, дори този вариант беше по-добър, отколкото да бъде съвсем сам. Знаеше, че е ранен лошо от лидера на адвентистите и че рано или късно, макар и със закъснение, ще почувства шока от тези рани. Нямаше представа колко силен щеше да бъде той. Преди двайсет години нямаше да обърне никакво внимание на нещо подобно. Сега му се струваше невероятно да отмине току-така каквото и да било. Чувстваше обаче, че докато има компания, е в състояние да отложи този момент. “Дай ми само няколко часа — помисли си той, — само колкото да оправим тази каша.”
Няколко часа бяха единственото, от което се нуждаеше, единственото, което искаше.
— Налага се да обсъдим нещо, Скорп. Ти и аз. Преди да е станало прекалено късно.
— Капитане?
— Трябва да направя нещо, преди да е станало неизпълнимо. Дойдохме тук по указания на Ора, с надеждата да открием нещо, което може да ни даде шансове срещу инхибиторите. Куейч и скътлърите винаги са били ключът, поради което преди девет години изпратихме Ора на Хела. Тя имаше задачата да събере информация, да се промъкне в катедралите през задната врата, без никой да заподозре връзката й с нас. Това беше добър план, Скорп. Най-добрият, с който разполагахме тогава. Но не трябва да пренебрегваме самата Халдора.
— Никой не я пренебрегва — отвърна прасето. — Ора вече мисли, че е осъществила контакт със сенките чрез онзи костюм. Това не е ли достатъчно засега?
— Може би щеше да бъде, ако адвентистите не ни бяха предали. Не ние контролираме въпросния костюм, а Куейч, а на него, очевидно, повече не може да се вярва. Време е да повдигнем летвата, Скорп. Не можем да залагаме цялата си вяра само в тази линия на преговорите.
— Значи да изстреляме инструментариума, както бяхме планирали.
— Той беше замислен само като предшественик. Най-вероятно от сондите няма да научим нищо, което вече не знаем от Ора. Рано или късно щеше да се наложи да извадим топовете.
За миг Скорпион забрави за болката си.
— И какво имаш предвид в такъв случай?
— Трябва да разберем какво има вътре в Халдора — отвърна Капитанът. — Трябва да пробием камуфлажа и не можем да си позволим да седим и да чакаме поредното изчезване.
— Оръжието от оръжейната — промълви прасето, отгатнало мисълта на свой събеседник. — Искаш да го използваме, нали? Да стреляме към планетата и да видим какво ще стане?
— Както казах, време е да извадим топовете.
— Това е последното от тези оръжия, което ни е останало. Нека да го използваме за нещо наистина важно, Капитане.
Костюмът го изгледа съсредоточено с черния отвор на плочата пред лицето си.
— Ще направя най-доброто, което мога — заяви той.
Костюмът забави крачка. Прасето спря зад него.
— Отпред има нещо, Скорп.
Скорпион се взря в мрака.
— Не виждам нищо.
— Усещам го, но имам нужда костюмът да погледне по-отблизо. Тук нямам камери.
Заобиколиха следващия широк завой, прекосиха няколко свързани помежду си коридори. Внезапно се озоваха в част на кораба, която се стори позната на Скорпион — един от коридорите, по които беше превел адвентистите по-рано същия ден. Приглушена сивкава светлина се процеждаше от аплиците по стената.