Там има тела, Скорп. Работата не изглежда добра.
Костюмът тръгна напред, газейки сред неописуеми течности. Телата представляваха потънали в мрак неподвижни издатини, потопени наполовина в кишата. Прожекторът на главата на костюма премигна, лъчът му заигра върху формите. Десетки плъхове се разбягаха от светлината.
— Не са адвентисти — заяви Скорпион.
Костюмът коленичи до най-близкото тяло.
— Познаваш ли ги?
Прасето също коленичи и сгърчи лице от пронизалата го от двете страни на раменете болка. Докосна най-близкото до Капитана тяло, обърна го, за да види лицето му. Напипа с пръсти грапавата кожа на превръзка върху око.
— Това е Орка Круз — промълви то.
Гласът му прозвуча безстрастно, простичко. “Тя е мъртва — помисли си то. — Тази жена, която ти беше вярна през повече от трийсет години от твоя живот, е мъртва. Тази жена, която ти помагаше, пазеше те, биеше се за теб и те разсмиваше с историите си, е мъртва, и умря заради твоята грешка, заради твоята глупост, заради неспособността ти да прозреш плановете на адвентистите. И единственото, което усещаш сега, е, че нещо, което си притежавал, е било стъпкано.”
Последва съскане от бутала и сервомеханизми. Чудовищната желязна ръкавица от костюма на Капитана го докосна леко по гърба.
— Всичко е наред, Скорп. Знам как се чувстваш.
— Не чувствам нищо.
— Точно това имам предвид. Прекалено рано е, всичко стана твърде внезапно.
Скорпион погледна към другите тела — знаеше, че всички са на членове на „Оръжие на сигурността”. Оръжието им го нямаше, но по никой от тях нямаше следи от явни наранявания. Той обаче нямаше да забрави скоро изражението на Круз.
— Тя беше добра — додаде той. — Остана до мен, когато можеше да направи своя империя в Казъм Сити. Не заслужаваше това. Никой от тях не го заслужаваше.
Наложи си да се изправи в цял ръст, като се опираше на стената. Първо Лашър, по време на пътуването към Ризургам. После трябваше да се сбогува с Блъд, вероятно завинаги. Сега си беше отишла и Круз, последната му, безценна връзка с почти забравения живот в Казъм Сити.
— Не знам как е с теб, Капитане — рече той, — но съм на път да приема нещата лично.
— Аз вече го направих — отвърна празният костюм.
Битката все още бушуваше в “Носталгия по безкрая”, но вълната бавно се обръщаше срещу нахлулите на борда й адвентисти. Последните елементи на Катедралната гвардия, дошли като подкрепление, бяха навлезли по-навътре в лайтхъгъра или бяха унищожени от защитата на корпуса. “Носталгия по безкрая” също беше пострадала: нови кратери и белези бяха насекли и без това коварния пейзаж на корпуса й. Малките кораби, които бяха достигнали до него и се бяха закрепили за повърхността му със специални ракетни куки, епоксидна смола и апаратура за пробиване на дупки, напомняха механични кърлежи, впити в плътта на животно с чудовищни размери. Навсякъде се виждаха смазаните трупове на други совалки, заплетени в пукнатините и гънките на архитектурата на лайтхъгъра и навън от тях изтичаха течности и въздух. Други от корабите бяха разкъсани, преди да се доближат до “Носталгия по безкрая”, и горещите им останки го следваха в орбитата му около Хела.
От луната не бяха изстреляни допълнителни подкрепления: атаката беше замислена да бъде тотална и непреодолима и само шепа отделения от Катедралната гвардия не бяха мобилизирани за първата вълна.
Последните няколко елемента, които все още опитваха да превземат чрез абордаж лайтхъгъра, явно вече си даваха сметка, че нямат особени шансове за успех. Съпротивата се беше оказала по-силна от очакваното: за първи път група ултри беше сломила ефективната им защита. Но редовните войници на Катедралната гвардия бяха верни до смърт на ордена на адвентистите, тъй като куейчистката доктрина течеше из вените им, и за тях отстъплението беше немислимо. Не беше необходимо да знаят точно мисията си, за да бъдат наясно, че тя е от изключителна важност за първосвещеника.
Угрижени как да открият безопасен път към корпуса, никой от тях не забеляза появилия се отвор отстрани на лайтхъгъра, от който започна да се лее златистожълта светлина. Вратата изглеждаше много малка, но само заради зашеметяващите размери на самия кораб.
Появи се нещо, движещо се с гладката, неколеблива автономност на машина. Не приличаше на летателен апарат, дори на тромавите апарати, използвани за осъществяване на междукорабни операции. Приличаше на странен абстрактен орнамент: сюрреалистично съпоставяне на бронзовозелени форми без прозорци или каквито и да било снадки, сякаш изсечени от сапун или мрамор. Всичко това бе затворено в скелетоподобна черна рамка с механизми за прикрепване, двигатели и съоръжения за движение и прицелване.