Беше оръжието от оръжейната. Някога имаше четирийсет оръжия адска класа, сега беше останало само това. Науката, чийто плод бяха, инженерните принципи, въплътени при тяхното конструиране, вероятно не бяха толкова напреднали като онези, допринесли за последните добавки към арсенала на “Носталгия по безкрая”, като специалните плондерни мини и хипометричното оръжие. Никой никога нямаше да разбере със сигурност. Едно обаче беше ясно: новите оръжия бяха по-скоро инструмент за хирургическа защита, отколкото на груба сила, така че оръжието от оръжейната все още имаше своето място.
То се отмести встрани от вратата. Намиращите се току до рамката двигатели блеснаха в синкавобяла светлина. Тя освети “Носталгия по безкрая” и достигна до черните форми на последните няколко корабчета на Катедралната гвардия.
Никой не забеляза.
Оръжието се завъртя и рамката се озова на една линия с надвисналата Халдора. После започна да ускорява, отдалечавайки се от лайтхъгъра, от битката и от надраното лице на Хела.
Васко и Хури влязоха в пълната с огледала мансарда. Васко се огледа, за да се увери, че стаята не се променила с нищо от последното им идване. Първосвещеникът се намираше в същата кушетка, на същото място в помещението. Рашмика седеше край масата в средата на стаята и наблюдаваше пристигането им. Пред нея беше подреден красив чаен сервиз от порцелан. Васко Малинин наблюдаваше внимателно реакциите й, питайки се каква част от спомените си бе възстановила. Дори да не си беше спомнила всичко, той не можеше да повярва, че лицето на майка й няма да породи някаква реакция у нея. Според него имаше неща, които при всякакви обстоятелства си пробиваха път до спомените.
Но ако Рашмика действително бе реагирала по някакъв начин, той очевидно го беше пропуснал. Тя просто наклони глава към тях, както би поздравила който и да е посетител.
— Само двамата ли сте? — попита Куейч.
— Ние сме авангардът — поясни Малинин. — Не виждахме нужда да изпращаме долу десетки от нашите хора, преди да сме добили представа за техническите възможности.
— Казах ви, че тук разполагаме с много стаи — увери го първосвещеникът, — за толкова делегати, колкото желаете да изпратите.
— Те не са луди, господин първосвещеник — обади се Рашмика. — Те знаят какво ще стане след няколко часа.
— Прекосяването ли ви притеснява? — попита той, сякаш самата мисъл му изглеждаше абсурдна.
— Нека кажем, че предпочитаме да го наблюдаваме от разстояние — отговори Васко. — Справедливо е, нали? Нищо в нашето споразумение не казва, че трябва непременно да останем на борда на „Лейди Моруина”. За нас самите е по-лошо, ако предпочетем да не присъстват никакви делегати.
— Разочарован съм въпреки всичко — каза Куейч. — Надявах се, че ще пожелаете да преживеем заедно това прекосяване. Спектакълът няма да бъде толкова впечатляващ от разстояние.
— Не се съмнявам в това и за миг — съгласи се Малинин. — Ние обаче ще ви оставим да се наслаждавате спокойно от личните си покои. — Погледна към Хури, подбирайки внимателно думите си. — Не бихме искали да се месим в едно толкова свещено събитие.
— Не бихте се и намесили — каза първосвещеникът. — Но щом такова е вашето желание… Надали бих могъл да ви спра. От прекосяването обаче все още ни делят дванайсет часа. Все още няма причина за нервност.
— Вие нервен ли сте? — попита го Хури.
— Ни най-малко. Мостът е поставен там поради някаква причина. Винаги съм вярвал, че е така.
— На дъното на пропастта лежат останките от друга катедрала — отбеляза Васко. — Това изобщо ли не ви притеснява?
— Това говори само, че първосвещеникът на въпросната катедрала не е имал достатъчно вяра — отговори Куейч.
Комуникационното устройство на Васко звънна. Той вдигна гривната до ухото си, заслуша се съсредоточено. Намръщи се, после се обърна и прошепна нещо в ухото на Хури.
— Някакъв проблем ли? — поинтересува се Куейч.
— На кораба се е случило нещо — отговори Малинин. — Не съм сигурен какво точно, но май е свързано с вашите делегати.
— Моите делегати ли? И защо биха създавали проблеми пък те?
— Изглежда, опитват да превземат кораба. Случайно да знаете нещо за това?