— Ами сега, след като стана въпрос… — Куейч направи доста бледа имитация на усмивка. — Може би имам известна представа.
Една от вратите на мансардата се отвори. Влязоха шестима адвентистки гвардейци в червени униформи, които носеха оръжие и очевидно знаеха какво да правят с него.
— Съжалявам, че се стига до това — каза Куейч, когато гвардейците дадоха знак на Васко и Хури да седнат срещу Рашмика. — Но аз наистина се нуждая от вашия кораб и, ако трябва да бъдем честни, нямаше шанс да ми го дадете просто така, нали?
— Но ние имаме споразумение — възкликна Васко, когато един от гвардейците го сръга в рамото. — Ние ви предложихме защита.
— Проблемът е, че не търся защита — обясни първосвещеникът. Лъснатият месинг на държащата очите му отворени рамка блесна. — Търся движеща сила.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРИ
Рашмика имаше неприятното усещане, че нещо всеки момент ще нахлуе в главата й без нейно съгласие. Беше се научила да разпознава особеното усещане в миговете, преди сенките да я заговорят: леко потръпване от нервни смущения, като чувството, че някъде, в огромна къща, построена без всякакъв план, се е отворила врата.
Тя събра всичките си сили, без да забравя и за миг близостта на специалния костюм и с пълното съзнание за лекотата, с която сенките влизаха и излизаха от черепа й.
Този път обаче гласът беше различен.
[Рашмика. Чуй ме. Не реагирай. Не ми обръщай повече внимание, отколкото на някой непознат.]
Момичето оформи отговора си, без да издава звук. Сякаш беше родена за това, сякаш това умение й беше присъщо още от раждането. “Кой си ти?”
[Аз съм единствената друга жена в тази стая.]
Въпреки всичко Рашмика неволно погледна към Хури. Лицето на жената беше безстрастно: не беше враждебно, не беше дори нелюбезно, а напълно лишено от каквото и да било изражение. Все едно гледаше към стена, а не към нея.
“Ти ли си?”
[Да, Рашмика. Аз.]
“Защо си тук?”
[За да ти помогна. Какво си спомняш? Всичко или само част? Помниш ли изобщо нещо?]
— Движеща сила ли, господин първосвещеник? — каза на глас Васко. — Да не искате да кажете, че корабът ни ви трябва, за да ви отведе някъде?
— Не точно — отвърна Куейч.
Рашмика се стараеше да не гледа към жената и вместо това да фокусира вниманието си върху мъжа. “Не помня много, само това, че не съм оттук. Сенките вече ме откриха. Ти знаеш ли за сенките, Хури?”
[Малко. Не толкова, колкото знаеш ти.]
“Можеш ли да отговориш на някой от моите въпроси? Кой ме изпрати тук? Какво се очаква да направя?”
[Ние те изпратихме тук.] С периферното си зрение Рашмика видя как главата на жената кимна почти незабележимо: безмълвно, дискретно потвърждение, че чува действително нейния глас. [Но решението беше твое. Преди девет години, Рашмика, ти ни каза, че трябва да те оставим на Хела, на грижите на друго семейство.]
“Защо?”
[За да научиш разни неща, да разбереш колкото се може повече за Хела и за скътлърите отвътре. За да стигнеш до първосвещеника.]
“Защо?”
[Защото първосвещеникът е единственият начин да се доберем до Халдора. Мислехме, че ключът е Халдора: единственият път за връзка със сенките. Нямахме представа, че той вече го е използвал. Ти ни каза това, Рашмика. Ти откри прекия път.]
“Костюма ли?”
[Ето заради това дойдохме. И за теб, разбира се.]
“Какъвто и да е бил планът ви, нещо не върви както трябва. Загазили сме, нали?”
[Ти си в безопасност, Рашмика. Той не знае, че имаш нещо общо с нас.]
“Ами ако разбере?”
[Ние ще те пазим. Аз ще те пазя, каквото и да се случи. Имаш думата ми.]
Момичето се взря в лицето на жената, предизвиквайки Куейч да го забележи.
“И защо се грижиш толкова за мен?”
[Защото съм твоята майка.]
“Погледни ме в очите. Кажи го отново.”
Хури се подчини. И макар Рашмика да я наблюдаваше много внимателно, търсейки дори най-слабо указание, че лъже, не установи такова. В такъв случай излизаше, че Хури казва истината.
Беше шокирана, последва бурно отхвърляне, но не толкова силно, колкото можеше да се очаква. Все пак вече бе започнала да се съмнява в голяма част от онова, което минаваше за история на собствения й живот. Сенките и главният лекар Грьолие вече я бяха убедили, че не е родена на Хела и хората от вигридското селище не можеха да са нейни родители. Така че в нея вече имаше празнина, чакаща да бъде запълнена с нови факти, и в никакъв случай не ставаше въпрос за изместването на една истина с друга.
Значи това беше то. Все още трябваше да си спомни много неща за себе си, но същината беше следната: тя беше агент на ултри — на тези конкректни ултри — и беше оставена на Хела с мисията да събира информация. Действителните й спомени бяха потиснати и на тяхно място беше поставена поредица неясни, подобни на моментни снимки отпечатъци за живота й на луната. Бяха като сценичен фон, достатъчно убедителен, стига да не стане обект на специално внимание. Но когато сенките я бяха известили за фалшивото й минало, веднага беше видяла ранните си спомени в истинския им вид.