Тази жена твърдеше, че й е майка. Нямаше причина да се съмнява в думите й — по лицето й не беше прочела и намек от лъжа, освен това вече знаеше, че обитателката на вигридското селище, която доскоро беше смятала за своя майка, всъщност я беше осиновила. Усещаше тъга, чувство за загуба, но не и че е предадена.
Оформи следващата си мисъл.
“Мисля, че ти трябва да си моята майка.”
[Помниш ли ме?]
“Не знам. Малко. Помня някой като теб, струва ми се.”
[Какво правех?]
“Стоеше в леден дворец. И плачеше.”
Орбитата на Хела, 2727 година
Ленти сиво-син дим се виеха в коридора и се гърчеха с промените във въздушното налягане. Течности изтичаха от мокрите рани в стените и тавана, валяха безброй капки, образувайки кални завеси. От някаква близка част на кораба капитан Сифарт чу викове и тракане на автоматично оръжие, подчертавано от време на време от лая на енергийни откоси. Мина по купчината от нападали тела, мачкаше под ботушите си крайници и глави в стигащата до глезените противна киша, която, изглежда, бе завладяла всички нива на лайтхъгъра. В скритата си в метална ръкавица ръка стискаше грубата дръжка на нож за мятане, образуван от бронята, която беше носил при пристигането си. Ножът беше вече окървавен — според преценката на Сифарт досега беше убил с него трима ултри и причинил сериозни наранявания на други двама, — но продължаваше да търси нещо по-добро. Преди да отмине всяко тяло, го сритваше силно и проверяваше ръцете и колана му за нещо ценно. Имаше нужда само от пистолет.
Сифарт беше сам, останалите хора от групата му бяха мъртви или откъснати и сега се скитаха из други части на кораба. Не беше очаквал нещо друго. Щеше да се изненада много, ако от двайсетимата гвардейци, нахлули в самото начало в лайтхъгъра, до превземането му оцелееха повече от трима. Разбира се, броеше и себе си сред тези щастливци, тъй като, ако се опираше на миналия си опит, това очакване беше съвсем нормално. Тази мисия не беше самоубийствена: просто бе операция с малка вероятност за оцеляване на участващите в нея. От отряда за инфилтриране не се очакваше да оживее, а само да сигнализира, че корабът е подготвен за цялостно превземане. Ако членовете на авангардната група успееха да прекъснат защитните дейности на борда, създавайки области на вътрешно объркване, още по-добре. Но веднъж след като изпратеха сигнала, оцеляването на отряда на Сифарт нямаше да има отношение към последващите събития.
И като се имаше предвид всичко това, според него нещата се развиваха сравнително добре. До ушите му бяха достигнали съобщения — фрагментирани, на които не можеше да се вярва напълно, — че масовата атака се беше натъкнала на по-голяма съпротива от очакваното. И Катедралната гвардия беше понесла по-големи загуби, отколкото бе планирал. Атаката обаче беше толкова масова именно заради това: да може да понесе огромни загуби и въпреки всичко да завърши успешно. Работата се свеждаше до създаването на шок и ужас: не беше нужно да го поучават на тази тема. А съобщенията за стрелба от други части на кораба потвърждаваха, че елементи от втората вълна бяха проникнали успешно във вътрешността на “Носталгия по безкрая” заедно с огнестрелното оръжие, което първият отряд нямаше как да внесе заради строгите проверки на прасето.
Кракът му докосна нещо.
Сифарт коленичи и направи гримаса заради миризмата. Преобърна тялото и неволно разплиска кафявата мътилка, в която беше проснато. Долови матовия отблясък на пистолет.
Измъкна оръжието от колана на мъртвия адвентистки гвардеец и го изтръска от мръсната течност. Провери пълнителя: беше пълен. Пистолетът беше грубо направен, масово производство — от метал, без електронни компоненти, без нищо, което би могло да пострада от престоя му в корабната киша. Все пак Сифарт го изпробва и изстреля един куршум в близката стена. Корабът изохка. Сега, когато този факт привлече вниманието му, Сифарт си даде сметка, че корабът пъшкаше доста повече, отколкото можеше да се очаква, ако това беше обикновено скърцане на структурата му. За момент това го смути.
Но само за момент.
Захвърли ножа, благодарен заради тежката дръжка на пистолета. Беше нужна доста голяма дързост да се качиш на кораба само с ножове и няколко други скрити инструмента, но винаги бе осъзнавал, че ако стигне дотук — когато ще има истинско оръжие в ръцете си, — ще стигне навсякъде.
Това беше краят на лош сън.
— Тръгнал ли си нанякъде?
Гласът прозвуча зад него. Но това просто не беше възможно: постоянно беше поглеждал назад и не видя никой да идва, когато коленичи да вземе пистолета. Сифарт беше добър войник: никога не оставяше гърба си без прикритие за повече от няколко секунди.
Но гласът прозвуча съвсем близко. Освен това му беше познат.
Предпазителят беше свален. Капитанът се обърна бавно, вдигнал оръжието на нивото на кръста си.
— Мислех, че съм се погрижил за теб — рече той.
— За мен са нужни доста грижи — отвърна прасето.
Стоеше пред него, невъоръжено, дори без пистолет. Изправен зад гърба му, като възрастен зад дете, се извисяваше празен скафандър. Сифарт присви неразбиращо устни. Беше възможно прасето да се е скрило в мрака или дори да се е престорило на труп. Но тромавият костюм? Нямаше как да е минал покрай него, без да го забележи. Също толкова невероятно беше скафандърът да е спринтирал дотук от далечния край на коридора за няколкото секунди, през които бе стоял с гръб натам.
— Това е номер — рече Сифарт, — нали?
— На твое място щях да сваля този пистолет — заяви прасето.
Сифарт с мъка се удържаше да не натисне спусъка. Изгаряше от желание да простреля този зурлест изрод. Друга част от него обаче искаше да разбере защо прасето мислеше, че има право да му говори с този тон.
Не знаеше ли къде му е мястото?
— Аз те закачих да изсъхнеш — каза той.
Определено не грешеше: това беше същото прасе. Даже виждаше раните на местата, за които го беше приковал към стената.
— Чуй ме — додаде прасето. — Остави оръжието и ще поговорим. Искам да ми кажеш някои неща. Например какво, по дяволите, иска от кораба ни Куейч.
Сифарт докосна с пръст шлема си, сякаш за да се почеше.
— Кой от нас държи оръжието, прасе?
— Ти.
— Правилно. Просто исках да изясним този момент. А сега направи няколко крачки встрани от скафандъра и коленичи в лайната, където ти е мястото.
Прасето го гледаше, бялото на едното му око блесна на светлината.
— Или какво?
— Или само след миг пред мен ще лежи свинско месо.
Прасето направи крачка към него. По-скоро трепна леко, но това беше достатъчно за Сифарт. Въпросите, на които искаше да си отговори, щяха да почакат. Веднъж щом превземеха кораба, щяха да разполагат с всичкото време на света, за да направят някои проучвания. Това щеше да му осигури някакво занимание.
Натисна спусъка. Не се случи нищо. Вбесен, че оръжието все пак се е повредило, Сифарт погледна надолу към него.
Проблемът не беше в оръжието, а в ръката му. В нея се бяха появили две остриета: бяха излетели от едната стена, пронизали ръката му над лакътя и бяха излезли от другата страна; острите им върхове бяха рубиненочервени.
Сифарт усети болка, почувства стъргането на шиповете в костите и сухожилията си. Опита да не обръща внимание на болката и се ухили злобно на прасето.
— Добре… — опита да каже той.
Остриетата се изплъзнаха от ръката му, издавайки звук като при пълзене. Сифарт наблюдаваше, изумен и ужасен, как изчезнаха обратно в гладката стена.
— Пусни оръжието — повтори прасето.
Ръката на гвардееца потрепна. Той вдигна оръжието към прасето и костюма и направи последен опит да натисне спусъка. В анатомията на ръката му обаче нещо не беше наред. Обзет от спазми, показалецът му само се допираше безпомощно до спусъка, приличаше на гърчещ се на куката червей.
— Предупредих те — каза прасето.
От всички страни около Сифарт — стени, под и таван — изригнаха подобни стрели. Усети как се плъзгат в него, как го вкаменяват на място. Пистолетът падна от ръката му, изтрака на пода през лабиринта от сплетени метални пръчки.
— Това е за Орка — произнесе прасето.