Умът прекрати съществуването си. Последното, което си позволи, беше бързо стопяващото се радостно вълнение от достигането на крайната точка.
В дълбините на „Лейди Моруина” — в голямата зала на „Двигателна сила” — се случиха почти едновременно няколко неща. Силна светлина нахлу в залата през тесните безцветни цепнатини на утилитарните прозорци над куплунгите. Глаур, ръководителят на смяната, тъкмо премигваше, опитвайки да се отърси от временната слепота, причинена от ярката светлина — двигателните системи сякаш бяха гравирали в ретините му розово-зелени негативни форми — когато видя, че машинарията губи обичайната си безупречна синхронизация: за един миг, през който сърцето му спря да бие, му се стори, че режещата нереална заплетена маса от лостове, клапи и компенсатори, е на път да се изтръгне от цялото и, мятайки се необуздано, да превърне и самите себе си, и всички намиращи се в близост хора в кървава амалгама от метал и плът.
Но мигът отмина: регулатори и амортисьори работеха така, както беше предвидено, връщайки движението към обичайния му синкопиран ритъм. Не липсваха стонове и викове, израз на протеста на механиката — оглушителни и болезнени, — докато стотици тонове движещ се метал се съпротивляваха срещу ограничаващите ги панти и клапи, но нищо не се отскубна от цялото и не полетя по въздуха към него. Тогава Глаур забеляза, че алармените лампички на реактора и на сервоконтролните кутии на главния двигателен ансамбъл проблясват.
Вълната от некоординирано движение беше потушена и овладяна в залата на „Двигателна сила”, но тези механизми бяха само част от веригата: самата вълна продължаваше пътя си. След половин секунда мина през херметичните изолатори в стената и излезе сред безвъздушното пространство навън. Ако някой наблюдаваше „Лейди Моруина” от разстояние, щеше да види как обичайното гладко плъзгане на подпорите губи своята координация. Глаур нямаше нужда да бъде отвън: той знаеше точно какво ще се случи, виждаше го във въображението си с яснотата, която му даваха инженерните знания и опит. Дори посегна към една от дръжките в стената, преди да вземе съзнателно решението да го направи.
„Лейди Моруина” като че ли се препъна. Огромни маси движеща се с възвратно-постъпателно движение машинария — обикновено с контратежест, така че напомнящите ходене движения на катедралата да предизвикват само съвсем леко поклащане дори на върха на Клоктауър — бяха застрашително дисбалансирани. Катедралата се накланяше първо на едната страна, после — на другата. Ефектът беше катастрофален и предвидим: всяко залитане предизвикваше силно потреперване на изтласкващите механизми и целият процес започваше отново още преди предходното залитане да е било омекотено.
Глаур скръцна със зъби и се хвана здраво. Видя с ужас как подът се наклони с цели градуси. Клаксони се включваха автоматично, червени алармени лампички мигаха от сводестите висини на залата.
От пневматичната високоговорителна система прозвуча глас:
— Тук е главният лекар. Какво точно става?
Той посегна към микрофона и се опита да надвика шума:
— Глаур, сър. Имаше нещо като светкавица… системите излязоха от строя. Прилича на избухване на много мощен взрив, засегнало електронните ни кутии.
— Все пак не е било атомна бомба. Искам да кажа, какво става с контрола ти над катедралата?
— Сега тя трябва да се справя сама, сър.
— А ще се прекатури ли?
Глаур погледна встрани.
— Не, сър. Не.
— Ще излезе ли от Пътя?
— Не, сър, това също няма да се случи.
— Чудесно. Просто исках да съм сигурен. — Грьолие замълча и в тази пауза Глаур чу нещо странно, като свирене на чайник. — Глаур… какво искаше да кажеш със “сега тя трябва да се справя сама”?
— Исках да кажа, сър, че сме на автоматичен контрол, както трябва да бъде в спешни ситуации. Ръчният контрол е спрян за следващите двайсет и шест часа. Капитан Сифарт ме накара да го направя, сър: каза, че било по нареждане на Клоктауър, така че да не спрем, сър. Така че да не можем да спрем.
— Благодаря — промълви тихо Грьолие.
Нещо не беше наред с извисяващата се над главите им Халдора. Там, където лъчът от оръжието беше ударил планетата, бе преминало нещо като разширяваща се концентрично вълна. Самото оръжие вече го нямаше, дори лъчът беше изчезнал в Халдора и само един постепенно разпръскващ се сребристобял облак беше останал в точката, където съоръжението бе активирано.
Следствията обаче продължаваха. В кръглата вътрешност на разширяващата се вълна липсваха вихрушките и лентите, характерни за химическите реакции на газовия гигант. Вместо тях се забелязваше само една рубиненочервена, гладка рана. За броени секунди тя се разрасна дотолкова, че обхвана цялата планета. Онова, което допреди малко беше Халдора, сега представляваше нещо като налято с кръв око.