— И кога беше задействана двайсет и шест часовата възбрана на ръчния контрол?
— Това беше последното, което направи Сифарт, преди да тръгне за “Безкрая”.
“Преди много часове — помисли си главният лекар, — но по-малко от двайсет и шест.”
— Значи катедралата ще тръгне по онзи мост и нищо не може да я спре освен саботаж?
— Опитвал ли си напоследък да повредиш реактор, Грьолие? Или тежаща хиляди тонове движеща се машинария?
— Просто се питах какви са възможностите.
— Възможностите, господин главен лекар, са тези: тя ще мине по онзи мост.
Това беше съвсем малък кораб за придвижване между повърхността и орбита, не много по-голям от капсулата, с която Хури бе стигнала до Арарат. Той се изплъзна от търбуха на “Носталгия по безкрая”, движен от шепнещия си двигател. През прозрачните участъци в бронята на кабината Скорпион наблюдаваше как огромният стар кораб изостава бавно, приличен по-скоро на отдалечаващ се пейзаж, отколкото на друг летателен апарат. Скорпион ахна: сега най-сетне можеше и сам да види промените.
С “Носталгия по безкрая” ставаха чудни и плашещи неща. Докато наближаваше бавно рамката на повърхността на Хела, от корпуса му се белеха цели акри, биомеханична обвивка и листи за радиационна защита се отделяха като парчета лющеща се кожа. Всичко това образуваше тъмна опашка от безредни части, напомняща опашка на комета. Това беше съвършеният камуфлаж за Скорпион, който щеше да му позволи да потегли незабелязано.
Той знаеше много добре, че нищо не става просто ей така, непреднамерено. Корабът не се разпадаше заради небалансирания натиск, причинен от страничното му приближаване към Хела. Разпадаше се, защото Капитанът беше избрал да изхвърли цели части от себе си. Там, където облицовката вече я нямаше, се показваха вътрешностите му в цялата им смайваща сложност. И дори в солидните дълбини на “Носталгия по безкрая” се осъществяваха големи промени. Обичайните трансформиращи процеси на Капитана бяха ускорени. Досегашните карти на кораба станаха напълно безполезни — вече никой нямаше ни най-малка представа как да се придвижва из тези дълбоко разположени области. Не че това имаше значение: екипажът, който не беше замразен, заемаше една малка част, разположена близо до носа, а ако в променящите се части имаше живи и топли хора, това със сигурност бяха последните, скитащи се елементи от Катедралната гвардия. Скорпион смяташе, че е малко вероятно да останат още дълго живи и топли.
Никой не беше казвал на Капитана да прави това, както никой не му беше казал да започне да се спуска към Хела. Дори да имаше бунт, дори някой от ръководителите да беше решил да изостави Ора, това нямаше да промени нищо. Капитан Джон Браниган бе взел своето решение.
След като излезе от облака изхвърлени части, Скорпион нареди на кораба да ускори още. Отдавна не беше сядал зад контролното табло на летателен апарат, но това нямаше значение: малката машина знаеше точно къде трябва да отиде. Хела се въртеше по-долу. Той виждаше диагоналната линия на пропастта и дори още по-трудно забележимата драскотина на проснатия над нея мост. Направи увеличението още по-голямо, застопори образа и плъзна поглед назад от моста, докато различи миниатюрните очертания на „Лейди Моруина”, която пълзеше към края на равнината. Нямаше представа какво става на борда й в момента: откакто машинарията на Халдора се беше появила, всички опити за комуникация с Куейч или неговите заложници бяха прекъснати. Първосвещеникът трябва да беше унищожил или извадил временно от строя всички канали за свръзка, защото не желаеше да бъде разсейван повече отвън, когато най-сетне се беше сдобил с контрол над “Носталгия по безкрая”. Скорпион само можеше да предполага, че Ора и другите двама са все още в безопасност и че Куейч не е изгубил напълно разума си. Ако не можеше да се свърже с него по конвенционалните начини, щеше да му изпрати съвсем явен и убедителен сигнал да спре.
Корабът на прасето се насочи към моста.
Колкото и меко да беше, създаденото от ускорението налягане му причиняваше болка в гърдите. Валенсин му беше обяснил, че е глупак, защото му минава мисълта да тръгне с кораб към Хела след всичко, което беше преживял през последните няколко години.
Скорпион само беше повдигнал рамене.
— Всяко прасе би трябвало да прави това, което се очаква от едно прасе — беше казал той.
Грьолие се грижеше за Куейч, капеше разтвори в ослепеното му око. Куейч трепваше и охкаше при падането на всяка капка, но постепенно стенанията му преминаха в периодично изскимтяване, говорещо по-скоро за раздразнение и разочарование, отколкото за болка.