— Кажи му — настоя Рашмика.
Куейч облиза устни — бледи и сухи като кост.
— Така е — съгласи се той. — Защо да го отричам сега? Сенките само отвличат вниманието. — Наклони глава към Васко и Хури. — Аз разполагам с вашия кораб. Мислите ли, че давам и пет пари за нещо друго?
Стисналите шишенцето пръсти на главния лекар побеляха.
— Кажи ни — изсъска той.
— Изпратих сонда към Халдора — започна Куейч. — Това удължи изчезването. Благодарение на този факт аз… успях да зърна някои неща — бляскава машинария, като вътрешността на часовник, при нормални обстоятелства скрита в Халдора. А сондата установи контакт с нещо. То беше унищожено почти мигновено, но не и преди това нещо, каквото и да беше то, да успее да се пренесе в „Лейди Моруина”.
Рашмика се обърна и посочи костюма.
— Държи го тук.
Грьолие присви очи.
— Специалния костюм?
— Моруина умря в него — отвърна първосвещеникът, подбирайки думите си с вниманието на човек, който прекосява минно поле. — Умря в него, когато нашият кораб направи спешния си спринт до Хела, за да ме спаси. Корабът не знаеше, че Моруина не може да понесе подобно ускорение. То буквално я смля, превърна я в червено желе, червено желе с кости и метал. Аз я убих, защото ако не бях слязъл на Хела…
— Съжалявам за това, което се е случило — промълви Рашмика.
— Преди това не бях такъв — обясни Куейч.
— Никой не би могъл да те обвини за нейната смърт.
— Не му позволявай да те заблуди — сопна се Грьолие. — Не може да се каже, че приличаше на ангел и преди тази случка.
— Бях просто човек с нещо лошо в кръвта — каза отбранително първосвещеникът, — просто човек, опитващ се да върви напред.
— Вярвам ти — произнесе съвсем тихо Рашмика.
— Можеш ли да разчиташ лицето ми?
— Не — отговори тя. — Просто ти вярвам. Не мисля, че си бил лош човек, господин първосвещеник.
— Ами сега, след всичко, което причиних? След онова, което се случи с твоя брат?
Тя дочу в гласа му граничеща с отчаяние надежда. Дори сега, след всичко сторено, толкова близко до прекосяването по моста, той все още копнееше за опрощение.
— Казах, че ти вярвам, а не че съм склонна да простя — отвърна момичето.
— Сенките — обади се Грьолие. — Все още не сте ми казали какво са или какво общо имат с костюма.
— Костюмът е свещена реликва — обясни Рашмика — и има осезаема връзка с Моруина. Тествайки Халдора, той искаше също така да оправдае саможертвата, която тя направи за него. Затова постави приемника в костюма: за да може, когато отговорът дойде, когато открие дали Халдора е наистина чудо, да му го каже Моруина.
— А сенките? — не се отказваше главният лекар.
— Демони — отвърна Куейч.
— Същности — поправи го Рашмика. — Разумни същества, уловени в капана на друга вселена, съседна на тази.
Грьолие се усмихна.
— Мисля, че чух достатъчно.
— Чуй и останалото — обади се Васко. — Тя не лъже. Те са реални, а ние се нуждаем истински от тяхната помощ.
— Тяхната помощ ли? — учуди се главният лекар.
— Те са по-напреднали от нас — отговори Васко, — по-напреднали от всички други култури в тази галактика. Те единствени биха могли да променят шансовете ни срещу инхибиторите.
— И какво ще искат те в замяна на тази помощ? — поинтересува се Грьолие.
— Искат да бъдат пуснати оттам — каза Рашмика. — Искат да могат да преминат в тази вселена. Онова в костюма не са всъщност сенките, а само преговарящ агент, нещо като софтуер — той знае какво трябва да направим, за да могат те да достигнат дотук. Знае какви команди трябва да изпратим до машинарията Халдора.
— Машинарията Халдора? — повтори главният лекар.
— Погледни сам — предложи първосвещеникът. Ансамбълът от огледала отново беше насочен към него, фокусиран в единственото му виждащо око. — Настъпи краят на изчезванията, Грьолие. След всичкото това време виждам свещената машинария.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТ
Глаур беше сам, единственият член на техническия персонал, останал в залата с високи сводове. Катедралата беше възвърнала нарушеното си равновесие, алармата беше замлъкнала, предупредителните светлинки на реактора не бяха толкова ярки, а движението на лостовете и буталата над главата му беше възстановило хипнотичния си ритъм. Подът се полюшваше наляво-надясно, но само Глаур притежаваше придобитото с много опит изострено усещане за баланс, за да го долови. Движението беше в нормалните граници и за непознаващия “Лейди Моруина” подът щеше да изглежда стабилен като камък, като закотвен за повърхността на Хела.