Като все още дишаше тежко, той тръгна към едно от мостчетата, което се виеше около централната сърцевина от турбини и генератори. Усети полъха от движещите се точно над главата му лостове, но тъй като познаваше много добре това място, не приведе ненужно глава.
Стигна до някакво анонимно, с нищо незабележимо място за достъп. Свали щифтовете, които задържаха преградата към входа, после я избута нагоре над главата си на пантите, за да я отвори. Вътре се виждаха лъскави сребристосини контролни лостове на системата за възбрана: бяха два и с огромни размери, с по една ключалка под всеки от тях. Процедурата беше достатъчно лесна: беше я изучил добре при множеството упражнения, използвайки таблото-двойник от другата страна.
Глаур беше пъхнал ключ в едната ключалка. Сифарт беше вкарал своя ключ в другия, съответстващ му отвор. Ключовете бяха завъртени едновременно, после двамата бяха издърпали лостовете в максимално крайно положение с едно плавно, синхронизирано движение. Разни неща бяха затракали и забръмчали. Из цялото помещение се бе понесло чукане на релета при освобождаването на нормалните контролни връзки. Глаур знаеше, че зад тази преграда един брониран часовник отброява секундите от момента, в който бяха издърпани лостовете. Сега лостовете бяха изминали половината си път: оставаха още дванайсет-тринайсет часа, преди релетата да затракат отново, възстановявайки ръчния контрол.
Прекалено много. След тринайсет часа най-вероятно нямаше да има “Лейди Моруина”.
Глаур се облегна на перилото на мостчето, после постави и двете си скрити в ръкавици ръце върху лявата дръжка. Натисна я надолу с цялата си сила. Лостът не помръдна, беше така непоклатим, сякаш бе запоен на мястото си точно под този ъгъл. Глаур насочи усилията си към другия, после опита да свали и двата едновременно. Беше абсурдно. Познанията му за системата за възбрана говореха недвусмислено, че е направена да издържи много по-брутална намеса от неговата. Беше създадена да издържи разбунтувала се сган, а не само един човек. Въпреки това трябваше да опита, колкото и малка да беше вероятността за успех.
Изпотен и още по-запъхтян, Глаур слезе от мостчето в „Двигателна сила” и се върна с няколко тежки инструмента. След това се нахвърли върху лостовете с тях. Из залата се разнесе тракане, по-силно от равномерния шум на машинарията.
Това също завърши с неуспех.
Глаур се отпусна изтощен. Дланите му бяха прекалено изпотени, за да държи какъвто и да било метален предмет, ръцете — прекалено отслабени, за да вдигнат дори най-лекия чук.
Ако не успееше да насили механизма за възбрана до края на двайсет и шест часовата отсечка, какво друго можеше да стори? Искаше само да спре “Лейди Моруина” или да я отклони от курса й, а не да я унищожи. Можеше да повреди реактора — все още имаше достъп до много от неговите части, — но щяха да минат часове, преди действията му да предизвикат някакъв ефект. Саботажът на двигателната машина не беше по-реалистичен: можеше да го направи само като пъхне нещо в нея, но то трябваше да бъде огромно. В работилниците може би имаше метални късове — цели оси и прътове, извадени, за да бъдат заменени с други или за претопяване — но никога нямаше да успее да ги вдигне сам. Това означаваше да иска прекалено много от себе си в този момент.
Глаур бе обмислил възможностите си да повреди или заблуди насочващите системи: камерите, наблюдаващи Пътя, апаратурите за проследяване на звездите, сканиращи небето, създаващите свое магнитно поле сензори, “подушващи” сигналите на заровения в земята кабел. Тези системи обаче бяха многократно подсигурени, а повечето бяха разположени извън участъците с въздух на катедралата, високо над земята или в трудно достъпни части на субструктурата.
“Признай си го: създателите на системата за възбрана не са били вчерашни — рече си той. — Ако имаше явен начин “Лейди Моруина” да бъде спряна, те щяха да се погрижат за него.”
Катедралата нямаше да спре, нито щеше да се отклони от набелязания маршрут. Беше казал на Сифарт, че ще остане на борда й до последната минута, за да се грижи за машините. Но за какво имаше да се грижи сега? Машините му бяха отнети, бяха изтръгнати от ръцете му, сякаш не можеха да му ги поверят.
Глаур погледна от мостчето към пода и през един от наблюдателните прозорци, които често беше прекрачвал. Зърна плъзгащата се под катедралата земя със скорост една трета от метъра в секунда.
Малкият кораб на Скорпион докосна твърда почва, а подвижните ски заскърцаха по втвърдяващата се киша от току-що разтопения лед. Корабът се поклащаше, докато Скорпион се развърза, пребори се със закопчалките на скафандъра и се увери, че всичко е наред. Трудно му беше да се концентрира, яснотата на мисълта му на моменти почти се губеше и после пак се възстановяваше като слаб радиосигнал. Може би Валенсин все пак имаше право и той трябваше да си остане на кораба и да възложи идването на Хела на някой друг.