“Майната му” — помисли си.
Провери за последен път индикаторите на шлема, за да се успокои, че всички светлинки са зелени. Нямаше смисъл да губи повече време в подобни терзания: костюмът или беше готов, или не беше, а ако той не го убиеше, вероятно наблизо го очакваше нещо друго, което щеше да свърши тази работа.
Изпъшка от болка, когато се изви, за да отключи вратата за изхода. Тя отскочи встрани и напред и пльокна безшумно в кишата. Скорпион усети леко подръпване, когато и последните остатъци от въздух излетяха през отвора. Костюмът явно се държеше: нито една от зелените светлинки не се смени с червена.
Миг по-късно се озова отвън на леда: коленичила, детинска фигура в металносин скафандър за прасета. Закрачи към задната част на кораба, като се стараеше да стои по-далеч от вишневочервените изпарения от ауспуха, и отвори багажното отделение. Бръкна вътре, изръмжа от болка и затършува, ограничаван от непохватните ръкавици с два пръста на костюма си. Свинските копита по принцип не бяха шедьоври по сръчност, но поставени в скафандър, почти не се отличаваха от чуканчета. Той обаче имаше доста опит с тях. Всъщност разчиташе на опита от цял един живот.
Извади нещо като табла, върху която бяха наредени три плондерни мини, като яйца на Фаберже. Извади едната, действайки с инстинктивна предпазливост, въпреки че беше почти невероятно една плондерна мина да избухне случайно — и се отдалечи от паркирания кораб.
След като измина стотина крачки, достатъчно, за да няма опасност отработените газове от кораба да достигнат до мината, той коленичи и с ножа на Клавейн издълба конусовидна вдлъбнатина в ледената повърхност. Натисна здраво мината в нея, докато над повърхността остана да се вижда само най-горната й част. После завъртя изпъкналия циферблат върху нея на трийсет градуса. Ръкавиците му се хлъзгаха, но най-сетне успя. Циферблатът затрака. Мъничък червен индикатор светна в горния връх на плондерната мина: беше задействана. Скорпион се изправи.
И застина неподвижно: нещо бе привлякло погледа му. Вгледа се в лицето на Халдора. Планетата вече я нямаше, на нейно място се виждаше някакъв механизъм, заемащ значително по-малка част от небето. Напомняше невероятна диаграма от средновековната космология, плод на видения, получени в състояние на екстаз: геометрична, подобна на решетка структура, съставена от многобройни, фино изработени части. Около периферията й се кръстосваха отделни бляскави оси, излизащи от свързани помежду си възли. Към средата ставаше прекалено заплетена, за да бъде възприета цялостно и още по-малко — да бъде запаметена или описана. В него остана само чувството на главозамайваща сложност, сякаш бе зърнал подобния на часовников механизъм ум на Бога. Главата го заболя от всичко това. Чувстваше наближаващата мигрена, а онова нещо сякаш го предизвикваше да го погледа още малко.
Скорпион се обърна, прикова очи в земята и се затътри обратно към кораба. Върна двете останали мини в багажника, после се качи на борда, като остави входната врата да лежи на земята. Нямаше нужда да пълни кабината с въздух: трябваше просто да се довери на костюма.
Корабът излетя право нагоре. През отворената част на корпуса Скорпион наблюдаваше как едната страна на моста постепенно навлиза в полезрението му. Отдолу се мержелееше далечното дъно на Пропастта на опрощението. Зави му се свят. Докато бе поставял мината на моста, не беше трудно да забрави колко далече от земята се намира всъщност.
Следващия път нямаше да има тази утеха.
Рамката се подготвяше да поеме “Носталгия по безкрая”. Корабът или поне онова, което бе останало от него, беше вече наблизо. При слизането си от орбита, Капитанът се беше подложил на поредица терминални трансформации с намерението да запази поверените на грижата му хора и същевременно да направи нужното, за да предпази Ора. Беше лющил голяма част от обвивката на корпуса в средната си част, разкривайки своите разлагащи се вътрешности: структурни стълбове и прегради, по-големи от много от летателните апарати със средни размери, направената сякаш от хрущяли плетеница от гъсто струпани корабни системи, разраснали се безразборно, сплетени като виещи се лозници. Докато отстраняваше защитните си обвивки, той усещаше причинения от голотата си студ, сякаш излагаше уязвимата си кожа, до неотдавна предпазвана от броня. Бяха изминали векове, откакто тези вътрешни участъци бяха излагани за последен път на въздействието на вакуума.