— В такъв случай защо чакаме точно Рьомонтоар и другите, сър? — попита Васко.
Клавейн присви едното си око по посока на Скорпион.
— Той наистина не знае много, а?
— Вината не е негова — отговори Скорпион. — Не забравяй, че е роден тук. Случилото се преди пристигането ни е стара история за него. Ще видиш същата реакция в повечето младоци, независимо дали са хора или прасета.
— Въпреки всичко, това не е извинение. По мое време бяхме по-любознателни.
— По твое време сте изпадали в смут, ако не чуете поне за два случая на геноцид преди закуска.
Клавейн не отговори. Остави раковината и взе друга, като изпробва острия й ръб върху фините косъмчета на опакото на дланта си.
— Все пак знам нещичко, сър — заяви припряно Васко. — Знам, че сте отишли на Ризургам от Йелоустоун, точно когато машините започнали да рушат нашата слънчева система. Помогнали сте за евакуирането на цялата колония на борда на “Носталгия по безкрая” — били сме почти двеста хиляди.
— По-скоро сто и седемдесет хиляди — уточни Клавейн. — И не минава и ден, в който да не скърбя за онези, които не успяхме да спасим.
— Никой не може да те вини, като се има предвид колко много си спасил — заяви Скорпион.
— Това ще отсъди историята.
Скорпион въздъхна.
— Ако искаш да се отдадеш на самообвинение, Невил, заповядай. Аз лично имам да мисля за една тайнствена капсула и за колонията, която толкова би искала да си върне лидера. За предпочитане измит и спретнат, а не миришещ толкова силно на морски водорасли и старо спално бельо. Не е ли така, Васко?
Клавейн погледна към младежа; изучаващият му поглед се задържа върху него няколко минути. Тънките светли косъмчета по врата на Скорпион настръхнаха. Имаше чувство, че Клавейн вземаше мярката на младия мъж, че го сравняваше с някакъв строг вътрешен идеал, компилиран и пренастройван все по-фино през вековете. Подозираше, че в тези мигове цялата бъдеща съдба на момчето бе решена вместо него. Ако Клавейн решеше, че Васко не е достоен за доверието му, нямаше да има повече недискретности, нямаше да се споменават повече имена, неизвестни за колонията като цяло. Срещата му с Клавейн щеше да бъде изтикана в периферията на съзнанието му и дори самият Васко скоро щеше да се научи да не мисли кой знае какво за случилото се днес.
— Това би могло да бъде от помощ — отвърна неуверено младежът, като поглеждаше към Скорпион, докато говореше. — Нуждаем се от вас, сър. Особено сега, ако нещата са тръгнали към промяна.
— Според мен спокойно можем да предположим, че точно така и ще стане — заяви Клавейн и си наля чаша вода.
— Тогава се върнете с нас, сър. Ако човекът в капсулата се окаже приятелят ви Рьомонтоар, няма ли да очаква да ви види, когато го извадим от нея?
— Той има право — обади се Скорпион. — Нуждаем се от теб там, Невил. Искам твоето съгласие да я отворим, а не просто да я погребем в морето.
Клавейн мълчеше. Вятърът отново заплющя в подпорите. През последния час светлината в палатката бе станала млечнобяла, тъй като Яркото слънце заслиза надолу зад хоризонта. Скорпион се чувстваше без капчица енергия, както му се случваше доста често при залез. Изобщо не му се мислеше за обратния път, защото очакваше морето да бъде по-бурно, отколкото на идване.
— Ако се върна… — започна Клавейн. Спря, направи пауза и отпи отново от чашата си. Облиза устни, преди да продължи. — Ако се върна, нищо не се променя. Дойдох тук с определена причина, която остава все така валидна. Смятам да дойда отново тук, когато въпросът се уреди.
— Разбирам — промълви Скорпион, въпреки че не това бе очаквал да чуе.
— Добре, защото говоря напълно сериозно.
— Но ще дойдеш с нас и ще наглеждаш отварянето на капсулата?
— Това и единствено това.
— Те все още се нуждаят от теб, Клавейн. Независимо колко трудно ще бъде. Не се отказвай от отговорността си сега, след всичко, което направи за нас.
Клавейн остави чашата с вода.
— След всичко, което направих за вас ли? Въвлякох ви във война, провалих живота ви и ви домъкнах до това забравено от Бога местенце накрай света? Не мисля, че се нуждая от нечии благодарности за стореното, Скорпион. Мисля, че имам нужда от милост и прошка.
— Те все още чувстват, че са ти задължени. Всички го чувстваме.
— Той е прав — потвърди Васко.